автор: tomatroev

11

Малкия М се научи да свири на китара. Отначало той се опита с тази, която намерихме в подземието на читалището, сред стария театрален реквизит.
Намерихме и струни, ала половината ключове на грифа липсваха, останалите превъртаха. Помъчихме се да ги затегнем, но струните не се опъваха добре и вместо, изопнати докрай, да звънят, стояха отпуснати и щом Малкия М прокараше ръка по тях, китарата дрънчеше глухо и фалшиво като "мечкадарска" гъдулка.
После му купиха друга, "Кремона", пак на старо, тя обаче си имаше всичко - и Малкия М повече не се отдели от нея. Баща му доведе и един висок, слаб човек, музикант, за да я настрои. Музикантът пое китарата, започна бързо да върти ключовете. Струните, от долу нагоре, една по една, влизаха в съзвучие. Той стигна до последната, настрои и нея и взе плавно един акорд, за да провери хармонията:
- Виж, така е на руски... - човекът говореше на Малкия М, но, отметнал глава, се вслушваше в мелодията и ние виждахме само адамовата му ябълка да се движи нагоре-надолу. - Ти на какъв строй искаш да свириш?
- На какъв строй? - повтори машинално Малкия М и се огледа. - Ами не знам...
Руският не е лош - продължи човекът - по-лесен е, гамите са по-прости и ще ги научиш бързо. Ето така! - той започна да пее прочувствено и да свири, прекарвайки бавно ръка по струните:
"Очи чьорнйе, очи страстнйе,
очи, жгудчие и прекраснъе..."
Гледахме го като хипнотизирани.
Тъй като питаха него, Малкия М пръв се окопити и преглътна:
- А други какви... строеве има?
- Има испански, ама на него сега свирят рядко, има и английски. Английският е по-труден от руския, не знам дали ще можеш да научиш септакордите.
Ние трепнахме. Не бяхме чували за тези неща Значи китарите на любимите ни групи са настроени така? Сега вече знаехме кой строй ще предпочете приятелят ни.
- Нищо - рече уверено Малкия М като погали китарата си - искам да е на английски!
- Добре, както кажеш.- музикантът въздъхна. - Бай Димо - обърна се той към баща му, който също внимателно следеше разговора - сега с електрическите китари навсякъде така свирят, но да знаеш, за тази щайга / той посочи "Кремоната" / руският е по-добър!
- Е, нали знаеш - каза бавно бай Димо - младите сега така искат...
Бащата на Малкия М беше от този вид хора, които днес наричат "купонджии". Иначе началник на шивашко ателие, шивач, който шие и в къщи на частно, след работа, вечер бе неизменно в ресторант "Кристал" - най-посещаваното заведение в малкия град. Там неговата компания имаше запазена маса. Репертоарът на оркестъра в този ресторант се състоеше предимно от стари градски песни, "шлагери", малко от популярната за ония години "естрада", а също от тогавашния "поп-фолк", с една дума - всичко, що бе, така да се каже, "за душата".
Понякога, бидейки в добро настроение, той караше братята да му пуснат нещо и от техните записи. Имаше една песен, която бе станала много популярна и звучеше отвсякъде. Казваше се "Полома бланка" и премина през целия свят като цунами. Бащата на Малкия М водеше често компанията си и в къщи да се почерпят: "Ела, мойто момче, викаше той по някое време, развеселен, единия от братята - я сега, така, както сме се събрали, пусни ни да чуем "Бланкината!"
Още на третия ден пръстите на Малкия М на лявата ръка, тези, с които притискаше струните, отпред, се зачервиха, а после подуха. Свиренето на китара се оказа нещо не само трудно, но и болезнено. После стана още по-зле - пришките започнаха да се пукат. За да не го боли толкова, приятелят ми ги залепваше с лейкопласт, слагаше гуменият напръстник на майка си, с който тя кърпеше чорапи, но не се отказа от свиренето. Чак сега разбрахме защо пръстите на музиканта, който бе дошъл да настрои китарата, ни се сториха някак странни: върховете им удебелени, деформирани, квадратни като чуканчета, сякаш не от плът - и тези чуканчета толкова добре, леко и точно, прилепваха върху струните, като че бяха част от самата китара, заедно с грифа и ключовете.
Това са мазоли - обясни ни Малкия М. - Като ми зараснат пришките - допълни с гордост той - и моите ще станат такива!
Когато правихме лодката и на нас ни бяха станали мазоли по дланите, но такива, които да са на върха на пръстите не всеки може да има!
Щом пръстите му заякнаха достатъчно, Малкия М овладя до съвършенство четири гами и имаше цял репертоар от песни. Той ги пееше пред нас на двора, а горе, в къщи, останал сам заучаваше часове наред сола и само сола. Звездата на Джими Хендрикс още не беше изгряла, музиката не бе станала толкова сложна и умопомрачителна, но все пак в средата на всяко парче имаше соло на китара. Ние си ги свиркахме, знаехме ги наизуст - Малкия М не можеше просто така да ги подмине! Наистина, на китара като неговата, на "щайга", те не ставаха толкова добре, но въображението и паметта допълваха изживяването. От долу го чувах да повтаря едно и също соло, на части, докато не го научи цялото. От тези безкрайни репетиции придоби пъргавина, движеше пръсти по грифа на китарата почти машинално, уверено и най-важното - без да гледа.
Един друг ден той дойде при мен сияещ и ми каза, че вече можел да хваща "голямото баре". Ние можехме да хващаме в морето попчета: големи стронгили и лихмуси, на брега - косери, гълъби и дори котки, на които залагахме примки, но за голямо баре не бях чувал. Оказа се, че учил нови гами.
Както карането на колело без ръце е белег, че си го овладял до съвършенство и те издига много повече над другите, които не са овладели това умение, не са се престрашили още да се пуснат, така и да свириш на китара, без да следиш непрекъснато с поглед пръстите си, т.е. точно с кой пръст, коя струна, на коя позиция да натиснеш, е някакво върховно умение, граничещо с чудо.
Мястото, където започнахме да се събираме, бе недалеч, в един парк, на изток от нашата къща.
На изток нямаше крайбрежна стена. Имаше само една самотна буна, през лятото също отивахме да се къпем и там, но рядко, защото дъното бе дълбоко, макар че на места почти до повърхността се издигаха големи черни скали. Един малко по-див, чужд и опасен бряг. Веднъж попаднахме на морска котка, която бавно кръжеше над дъното. Водата бе бистра, дългата и опашка с отровния шип отгоре се извиваше над нея като змия, уплашихме се и после дълго време като ходехме там, все си мислехме, че е спотаена някъде наблизо и пак ще се появи. По-късно точно на това място построиха новото пристанище на Поморие и всичко се промени.
После брегът изведнъж става стръмен и висок. По-нататък край морето не може да се мине. Скалистият скат е почти отвесен и само на едно място се снишава и образува малък залив, по-скоро някаква ниша в скалите. Точно на това място скалите са особени: бели, абразивни, изваяни от непрестанно връхлитащите ги вълни в странни, причудливи форми. Биха могли да ги нарекат "белите скали", защото в града единствено тук има такива; малко по-надолу вече ги няма,потънали са, скрити са в земята, покрити от най-обикновен едър чакъл, изхвърлен от морето и само ако се взреш по-внимателно, ще ги откриеш да се показват тук-таме като полузарити кости. Сякаш Земята, точно на това място, може би случайно, малко се е отворила и ни е позволила да видим какво се крие в недрата и. Във всеки случай, в тези огромни скални блокове се крие загадка, някакъв знак, някакво откровение, те са необичайни: едновременно ни плашат и вълнуват, излъчват топлина и сила.
Каква е тайната им?
Въпреки, че са непрестанно във вихъра на вълните, не са облепени като другите скали с водорасли и миди, морето е успяло да ги издълбае, но не и да ги загрози, сякаш са от някакъв друг, благороден вид, и като златото и среброто никога не корозират. Повърхността им е твърда, грапава, назебрена по цялата им дължина, по тях се върви много трудно - като че ли стъпваш по остри ножове и в същото време, тези, които са под водата, са меки, заоблени от вълните...
Природата е създала бялата лястовица като изключение, чудо, сред многото обикновени, черни. Може би по същия начин е създала и ни е показала и тези бели скали, и който дойде и ги види, каквото и да си пожелае - ще се сбъдне.
Но никой тук не ги нарича "бели". Те отдавна са известни с друто, много по-вълшебно име: "Яворовите скали".
Горе, точно над тях, е паметникът на Яворов.
Всъкност "Яворови скали" наричат цялото място около паметника. Тук и сега има малък парк с една алея, тревни площи около нея и десетина дървета и храсти.
Пред малкия музей има площадка с пейки, покрая стена и декоративна ограда, зад нея - бъзови храсти.
Напролет храстите избуяват, стеблата са колкото човешки бой. Зад тях виждам голямата остъклена витрина на музея, портрета на Яворов там, в цял ръст, сякаш е сред нас: грубият му шаячен панталон, ръцете му, скръстени в скута, дълбоките му тъмни очи, усещам и силната, упойваща миризма на бъз, която се носи от зелените сочни стебла, и по-лекия нежен аромат на белия бъзов цвят.
Да възпроизведеш това, което си чул, песен на "Битълс", "Мънкис" или Трокс" със своята китара и да видиш, че се получава същото или - почти същото, е чудо. Може би така и първобитните хора, триейки две сухи клонки една в друга, всеки ден са палели огън, не толкова, за да се сгреят или да опекат месото си, а за да изпитат отново и отново онова чувство на удивление и възторг от факта, че сами могат да направят същото нещо - малко подобие на "светещия бог", който от време на време нощем, при буря, с гръм се спуска от небесата над дивата гора.
Ние не знаехме английския език.
Почти всички парчета Малкия М изпълняваше на такъв звукоподражателен "английски" език. Разбира се, когато му бе по-трудно, той винаги можеше да изостави и него, и просто да мине на "на-на-на..." или "та-та-та..."
И тогава Малкия М откри един нов начин, по който да "облича" любимите ни мелодии с думи.
Спомням си и точно как започна всичко.
По онова време много популярна беше една песен на Пат Блум в бърз ритъм, нещо средно между туист и рокендрол. Всички ние я харесвахме. Веднъж Малкия М започна да я пее, пак така на своя си "английски" и от време на време с "на-на-на", когато по средата на песента спря и се загледа в табелата пред нас.
Не само около паметника на Яворов, но из целия парк, на най-различини места край алеите имаше забити големи метални табели и на всяка от тях с красив шрифт бе изписано някое Яворово стихотворение или част от поема. Цялото му творчество от "анхиалския период" бе събрано върху тях.
Точно срещу пейката, на която седяхме, имаше такова бяло правоъгълно платно. Стихотворението там се казваше "Желание" и Малкия М, вторачен в табелата, пак продължи да пее парчето на Пат Блум:
"А грей замислено лунаа - та,
морето дреме, ветрец вее - йе,
сънливо плиска се вълнаа -та,
и лодка до брега люлее - йе"!
- Ей, става, бе! - извика той учуден, но и малко горд. - Тоя Яворов като да го бе писал специално за нас.
- Я да видим - каза Малкия М - дали така ще може и другия стих? - и продължи с припева:
"Една съблазан ме упива,
зоват ме шепотно мечти -
далеч, де никой не отива,
далеч в пустинни самоти."
После, все така ентусиазирано, изпя и последния куплет.
От него ден нататък, щом отидехме в парка, сядахме всеки път срещу различни табели. Малкия М изпя песента на Пат Блум почти с всички стихотворения, но особено добре с "Калиопа": "Калиопа хубавица - пееше той - боляркиня милолица / лудо-младо не люби / младостта си не губи!"
Щом запалеха уличните лампи в парка, от сумрака изплуваше приведената фигура на Яворов. Осветени, подобно на блуждаещи огньове, стихотворенията, разпръснати наоколо, висяха странно във въздуха. И в това сияние, заглавията и думите като черни въглени, изпъкваха още по-релефно върху белите невидими табели. Между силуетите на тъмното море от ляво и тъмния град отдясно, този парк, загадъчен и огромен, сякаш изведнъж се появяваше от небитието.

Следва продължение...