автор: tiamat

С Марио живеехме заедно от около година. Още нямахме деца, но в мен се прокрадваше тази идея. Той беше художник, а аз-влюбен в картините му икономист. Рисуваше прекрасно, поне според мен, широко скроен, с чувство за хумор, много интелигентен. С една дума-това беше мъжът, за когото винаги съм мечтала. И този, който имах до себе си до онзи ден, когато всичко се обърка само за един миг.
Беше неделя, все още ранна пролет, но денят –слънчев от сутринта. Марио рисуваше на терасата, а мен ме „тресеше” вълната „пролетно почистване”. Започнах от стаите, а след като лъснах всичко, се захванах да прочиствам гардеробите. Стари дрехи, износени обувки-всичко отиваше в един кашон, предназначен за мазето. Мазето под къщата на приятеля ми беше доста голямо-три стаи, едната от които битова-с камина, другите две-за зимнина и за стари боклуци. Насочих се именно към третата стая. Запалих лампата, тъй като имаше само едно малко прозорче, недостатъчно, за да освети помещението, щях да се препъна в нещо. Оставих кашона с дрехите и тъкмо се канех да изляза, когато видях онзи процеп в стената, зад недобре наместеното крило от секция-от онези стари секции от осемдесетте години, които се извисяваха на цялата стена и побираха камари с родопски одеала и китеници в шкафовете си. Секцията си стоеше там от край време, но никога не бях мислила,че зад нея има нещо различно от стена. Вече бях сигурна в обратното, но процепът се оказа твърде малък, за да видя какво има зад грамадната мебел. Опитах се да провра ръката си и успях достатъчно,за да съм напълно уверена,че зад секцията пространството беше празно. Качвах се по стълбите с намерението да попитам Марио за процепа. Вече не знам дали не беше по-добре наистина да го бях попитала, но тогава нещо ме спря. Настроението ми рязко се промени, опитвах се да го прикрия с работата си.Марио нищо не подозираше и в разгара на пролетното си настроение, усмихнат и непринуден, следобяда ми предложи да излезем за по бира с негови приятели, също художници. Под предтекст,че не съм довършила с чистенето, му отказах. Издебнах го да излезе и хукнах към мазето с фенерче в ръка. Осветих процепа и пред мен се откри нещо като малка стая с картини. И тъй като през тясното пространство не можех да видя добре, пробвах да помръдна крилото. Тази задача се оказа почти непосилна за мен, я имах,я нямах петдесетина килограма, останах без въздух, но то не мърдаше. Заизваждах багажа от шкафовете му, за да го облекча от тежестта. Костваше ми доста усилия, накрая мръдна малко. Оказа се достатъчно, за да се провра, макар и трудно. Влязох в малка стая, без прозорци, разбира се и без врата. С една дума приличаше на стая само по стените, по които бяха закачени картини. Тези картини бяха най-ужасната гледка, която съм виждала през живота си- десетина на брой –изобразяваха голи жени, но на всички до една липсваха части от телата. Не,че бяха незвършени, просто липсваха части, а червеният цвят изобилстваше. Тръпки ме побиха. Едната от жените - без крака, друга –беше изкормена, на трета-липсваха очите, друга-направо обезглавена... Господи! Не мога да опиша ужаса, който изпитах. Загубих всякаква представа за времето, втренчена в картините. Имаше и едно празно платно. Настръхнах от мисълта, която ме обсеби при вида му.Бързо нащраках снимки с мобилния си апарат. Нямаше време да се мотая тук повече. Усилията ми по връщането на секцията в първоначалното й положение ми се видяха нищожни, в сравнение с тези, които ми костваха да погледна Марио в очите и да се правя,че нищо не знам. Нощта изкарах много неспокойно, не можах да мигна, непрекъснато мислех за тези жени.
На следващия ден не пипнах нищо в службата. Единственото, което правех е да гледам файловете с картините. В долния десен ъгъл бяха изписани имената им. Там Марио слагаше подписа си, както обикновено художниците правят. Тези нямаха подпис, но нямах никакво съмнение,че са негови. Връщах лентата назад, за да намеря нещо подозрително в поводението му. Нищо. Стоех втренчена в изображенията, когато мобилният ми телефон издрънча:
-Как си, мило? Какви са ти плановете за довечера?
Вече не можех да понасям този глас. Едва намерих сили да отговоря:
-Добре съм. Затрупана с работа. Може да закъснея, но ще се чуем по-късно. А ти?
- И при мен е „лудница”, добре...-отвърна Марио.
Работеше в дизайнерска фирма, тъй като не можехме да разчитаме само на приходите от картините му. Каза ми и още нещо, но не бях в състояние да го слушам. Не си спомням как приключи този разговор, но след него, хукнах към къщата. Взех само най-необходимите неща. Не ми пукаше за никакви вещи, бях изплашена до смърт. Не знаех кой всъщност е човекът, с когото живеех, нито на какво е способен. Не се върнах на работа. Карах като бясна по магистралата с единствената идея да избягам възможно по-далеч от него, от картините му, от страха си.
Още на следващия ден, вече по-спокойна ми идваше да се върна, да го попитам, да му кажа,че съм се изплашила. Все по-безумна ми се струваше реакцията ми. Какво пък толкова-картини! Въпреки това, реших да се опитам да разбера нещо за жените. Какви му бяха те и защо ги беше нарисувал така. Страхувах се да се върна в София, не знаех какво може да направи Марио, не казах на никого къде съм.
Оказа се,че в двадесет и първи век не е проста работа да изчезнеш просто така от социалната мрежа, в която си вплетен. Имах някакви спестени пари, с които успях да си намеря квартира, промених и някои неща във визията си, макар,че не се съмнявах- Марио ще ме познае. Имах усещането, че ме дебне зад всеки ъгъл. Работех каквото и да е, притеснявах се да започна нормална работа на трудов договор. Разбира се, първо изхвърлих мобилния си телефон, продадох колата си, а квартирите сменях през два-три месеца. Прекъснах всичките си контакти. С една дума загубих целия си живот, а страхът ме погубваше. Често се връщах към мисълта,че си въобразявам, че цялата тази история е лудост. Може би трябваше да се обадя в Полицията, но брат ми беше полицай, покрай него бях загубила съвсем доверие в Системата. А и какво щях да им кажа?!
И пред родителите си изпитвах вина, обаждах им се от различни номера, лъжех ги какво ли не, за да не ги притеснявам, но бях сигурна,че не е така...
До Лили се добрах сама, доста трудно и предпазливо. Знаех,че са имали връзка с Марио, всъщност- единствената, за която ми беше споменал. Когато я видях за пръв път, малко се успокоих. Всичко си имаше момичето, и крака си имаше-както се казва –бедър- до сливиците.
Господи, аз бях побърканата, не той! Това са някакви символични картини, негови измислици, а не снимки на убийства от криминален филм! Отново се връщах към идеята да отида при него, да му разкажа, да забравя всичко, да се върна към нормалния си живот. Все пак реших да продължа с разследването си. Изчаках я да излезе от работа и я спрях:
- Извинете... Лиляна Стоева?
- -Да-погледна ме учудено жената- Познаваме ли се?
- Не, тоест вие не ме познавате...-чувствах се като кръгла глупачка- Искам да Ви попитам нещо, аз съм...-всъщност коя бях?-Аз съм...няма значение. Искам да Ви попитам познавате ли Марио И.?
Изражението на лицето й се промени, но и не очаквах друго. Все пак беше възпитана и сдържа гнева си:
-Вижте...не знам коя сте и какво искате, но Ви моля да не се набърквате в личния ми живот. Да, познавам го, но нито искам да се връщам назад, нито да споделям личния си живот с непознати. Желая Ви лек ден!
Едва измърморих някакво извинение и си тръгнах.
„Не можеш да се върнеш, Лили, нямаш крака... „
Бях объркана, мотаех се в София с намерението да намеря тези жени, а ме беше страх,че Марио може да ме види.
От детективското бюро ме гладаха като че ли съм извънземна, когато им обясних,че искам да разбера какви са били отношения на жените с Марио, исках да знам адресите им и къде работят. Подчертах,че се касае за нещо в миналото му. Сигурна бях,че жените бяха „бивши”, каквото и да означаваше това. Изрично казах,че не искам да се свързват с него. Не, че не го знаеха, като част от дискретността в работата им, но аз се чувствах длъжна да ги предупредя. Подадох им за контакт двама негови познати и имената на жените. Единствената, за която не им казах, беше обезглавената. Не можех да разчета името й, на снимката не се виждаше добре.
От бюрото бяха твърдо убедени в моята лудост, но нали си плащах...
За повечето жени нищо не успяха да разберат, а аз ссе повече стигах до извода, че тази история е абсурдна и е плод на собственото ми разстроено съзнание и страха ми. Вече привършвах парите, с които разполагах, изнервих се, разследването не водеше до никъде. Надявах се да разберат нещо за Боряна- изобразена на картината изкормена, но до нея не можаха да стигнат. Идея нямах дали е жива...може да е била болна от нещо стомашно, или да е била бременна. А може би такова лице просто да не съществуваше, или не се казваше така.
Бях на косъм да сложа край на всичко, когато детективът откри, че Жанета- нарисуваната без уши, от години живее в Германия. Имали връзка с Марио, но тя заминала и така приключили. Повече подробности не разбрах. Поне знаех,че има такава.Може да е чула нещо, или да „не го е слушала”...Или по-вероятно- жената си имаше уши и си живееше съвсем спокоен живот, докато аз се мятах като риба на сухо в собствените си подозрения и страхове.
Другата жена, за която намериха нещо беше Светла.
Това беше жената, с която Марио се срещал преди мен Не знаех за нея. Но когато я видях, се убедих в това,че никак не й е „светло”. Излезе от блока с по-възрастна жена, вероятно майка й, или придружител, носеше тъмни очила и за разлика от Лили не изглеждаше добре. Нямаше как да изглежда. Вече бях на ръба на истерията си.
От придружителката разбрах,че била ослепена, защото „видяла нещо”, жената не знаеше какво. Приятелът й-млад художник я прибрал след случилото се и я завел в болница. Разбира се, водело се дело, но онзи не бил разкрит. При инцидента заплашил Светла,че ако каже нещо различно от „Не знам кой го извърши!” ще я убие. Съвсем естествено за беззащитното й състояние, Светла решила да си мълчи. Художникът също свидетелствал-че му се обадила да я прибере от мястото, където й изболи очите, но нищо друго не знаел. Така и разследващите не стигнали до истината, делото било спряно срещу неизвестен извършител, а приятелът й я зарязал,защото не му трябвала такава.
Да...вече имах своя версия в главата си. Без никакви доказателства. Дори да покажа картината, Марио винаги можеше да каже,че я е рисувал след това. Кучи син! Бях сигурна, че е той, както и бях сигурна какво е видяла Светла. Не я попитах. Нямаше да ми каже, не беше казала дори на близките си, защото и тя като мен се страхуваше.
Звънях на брат ми...
-Къде си? Само ми ела, да видиш какво те чака...-крещеше по телефона той.
Знаех,че е прав, че ги бях притеснила,че въпреки обажданията ми, не вярваха,че всичко е наред. Изчаках го да си изчете „конското”, нямах никакви логични обяснения, а на това, което му казвах-въобще не ми вярваше.
- Виж, Тошо, знам..
- -Не, нищо не знаеш. Какви ги вършиш, ми обясни?!....
- Не, ти ме чуй, моля те, важно е.- говорех от някаква поща и се озъртах като престъпник, обявен за издирване. Имах усещането,че Марио ме чака прад кабината- Трябва да викнеш Марио при теб...за около час-два. Искам да отида и да си взема някои мои неща от там.
- Ти си луда!-Тодор вече не беше на себе си- Отивай да си ги взимаш и дано е там, че да ти дръпне един як пердах. И той не по-малко от нас се притеснява за теб. Всяка седмица се обажда да пита къде си и ние какво да му кажем, като знаем колкото него....
- Виж...добре. Направи го заради мен, моля те....трябва да го „вържеш” за час-два, да съм сигурна,че не си е у тях. Измисли нещо-някаква справка...нещо...ти ги разбираш тези работи.
- Ивана, знаеш,че е незаконно, не знам в какво си се забъркала, но не ме забърквай и мен. И защо ми говориш по телефона, щом си в София, ела да се видим, ела си до вкъщи поне...
Затворих,защото се задавих от сълзите си. Много ми липсваха –и Тодор, и родителите ми, и всичките ми близки. Прав беше-карах го да върши незаконни неща. Съжалих,че го намесвам.
Цяла нощ не мигнах в хотелската стая, тресеше ме. Чертаех план в главата си как влизам в гадното мазе. Страхувах се Марио да не ме види, да не е сменил ключалката, да не е сложил врата, на мястото на секцията,или картините да са изчезнали. Минутите се нижеха бавно, едвам дочаках сутринта. Скрита зад ъгъла, на безопасно разстояние от къщата, видях как изкарва „Форд”-а. Изчаках малко, за да събера смелост. След повече от година, не му знаех графика,можеше да се върне бързо. Предположих, или по-скоро исках да вярвам,че щом излиза с автомобила, отива на по-далечно разстояние. Най-вероятно на работа. Не беше сменил ключалката. Сякаш знаеше и очакваше да се върна. Сърцето ми щеше да изкочи. От където и да го погледне човек си бях жив крадец. Мина ми през ум,че може да има някой вътре. Бях изчезнала внезапно, можеше вече да живее с някоя друга.
Влязох. На пръв поглед не открих следи от чуждо присъствие. Бързо се насочих надолу. В главата ми се блъскаха всякакви черни мисли как идва зад гърба ми...как не мога да поместя секцията...
Нямаше секция. Нито картините, които видях преди време. Стоеше само една –на нея нямаше нарисувана жена, само ковчег,от чието дъно се виждаше белотата на платното- недовършена. Нещо пишеше в долния десен ъгъл. Не името ми. Нещо по-дълго, но не исках да го чета. Усещах го. Бързо хукнах нагоре по стълбите, не знам колко време съм тичала...
Не казах на никого. Нямах достатъчно факти, не вярвах в правосъдието и се страхувах. И до днес се питам ако не бях видяла процепа какво щеше да има на празното платно, което по всичко личеше- беше предназначено за мен...Или ако Марио ме беше заварил в мазето?Със сигурност животът ми щеше да протече по друг начин, или поне страхът ми щеше да трае само няколко минути...
Гледала съм достатъчно криминални филми, в които лошият най-накрая си получава заслуженото. Но това не беше филм, беше животът ми. Беше. От тогава живея в непрекъснат страх,че някой ден Марио ще довърши картината си.