автор: hristam

- Харесваш ми, знаеш ли.
- Така ли? Не, не знаех.
- Може би дори нещо повече...
- Повече?
- Да. Желая те. Искам те за себе си.
- Ха-ха. Не ме разсмивай.
- Защо не ми вярваш?
- Защото зная как държиш на нея. Здравата си хлътнал.
- Е, не мога да не призная, че е хубава. Но ти си толкова вълнуваща, страшно ми въздействаш! Това е факт.
- Вероятно. Но винаги си предпочитал нея.
- Сигурно защото не съм те познавал добре.
- Мислиш, че нея познаваш добре, така ли?
- О, знам ли. С нея винаги ми е било леко и безпроблемно. Това ми е било достатъчно...
- А сега вече не е ли?
- Очевидно не, след като открих теб.
- Откри ме, казваш. Аз винаги съм била тук.
- Просто не мога да повярвам. Но какво да се прави, такива са обстоятелствата, знаеш. С нея вече сме станали част един от друг, принадлежим си. Но отдавна не ме вълнува чак толкова.
- Така значи. Сега ти се иска да опиташ нещо ново. Различно.
- Да, защо не? Искам да усетя вкуса ти.
- Какъв мислиш, че е вкусът ми?
- Ммм...чакай да видим...Предизвикателна си, това страшно ми харесва.
- Такава съм, да.
- Сигурен съм, че имаш леко тръпчива жилка. Езикът ми леко би изтръпнал, преди да долови сладостта ти.
- Мислиш, че съм сладка?
- Но не и сладникава. Сладост, но с горчив привкус и силен, наситен аромат. Като силно кафе с много малко кафява захар. Или като чист натурален шоколад.
- Интересно казано...
- Така силно ме привличаш, че чак слабините ме болят. Никоя досега не ми е въздействала по този начин. Омагьосала ли си ме?
- Не бих могла. Аз съм съвсем обикновена...
- Не мисля. И не разбирам как досега не съм те забелязал. Трябва да съм бил сляп.
- Не искаше да ме забележиш. Другата ти беше напълно достатъчна. С нея се чувстваше чудесно.
- Чуй ме...Дай да забравим сега за нея, става ли. Важното е, че се открихме, и че сега сме тук, заедно. Можем да превърнем този миг във вечност, като изживеем най- ...
- Виж ти, виж ти! Каква мила картинка само!
- Скъпа, не е това, което си...Но нали ми каза, че тази вечер си заета?
- Е, и? Знаеш, че никога не ми е било проблем да казвам каквото и да било.
- Да, а аз винаги ти вярвам. Защото те обичам.
- Аха. А какво правиш тук с нея?
- Ами...случайно се срещнахме. Бегло се познаваме от едно време.
- Какъв наивник си само! А мислех, че с мен си се научил да бъдеш по-хитър и ловък. Не си достоен за мен.
- Почакай...Чакай, моля те! Но аз не мога вече без теб!
- Знам. Но остани с нея, нали сам го пожела. - И Лъжата надменно вирна глава, обърна му гръб и се изгуби от погледа му. Той бе прекалено заслепен от скръб, за да забележи колко фалшива е красотата й, сравнена с тази на гордата Истина, застанала тихо до него. И когато тя се опита да го докосне утешително, той се отдръпна гневно и я прогони.
Беше сигурен, че старата му любов рано или късно ще се върне при него. Вече не можеха един без друг. И успокоен, зачака смирено. Можеше да я чака цяла вечност...