автор: apostolicia

Офиката цъфна. Значи има надежда.
Когато зимата си е отишла, а пролетта още не е дошла, настъпва безсезоние. Сиво е и мръсно. Настъпва времето на траурния сняг, когато белотата му се крие под тънък слой сажди и прах, той изглежда черен, сякаш жали за умрялата зима. Настъпва времето на несигурност, когато земята се чуди дали пролетта ще дойде да й донесе жива вода и да я възкреси. Умрялата земя. Когато няма кой да каже на небето какво да прави и то ту плаче, ту се смее. И не кокичетата са предвестникът на пролетта. Лъжовни са им сигналите. Малко да пекне слънчице и те са показали любопитните си камбанки от земята, още през януари. И не минзухарите са предвестникът на пролетта. Техните жълти свещици, горящи по стърнищата, само указват пътя, по който да мине пролетта. Но табелката на пътя съвсем не е достатъчна по него да минава главния трафик, нали. Обаче когато сипеите жлътнат, когато офиката окичи голите си клонки от край до край с лимонени цветчета, тогава, о, тогава пролетта непременно ще дойде. Може да е срамежлива, малко да е хладна, но непременно ще дойде.
А офиката цъфна и нажълти голите сипеи край пътя. Значи има надежда.