Още от раждането ми е било ясно, че нещо не ми е наред. Първо, до последния момент съм бил с гъза напред и вече са се готвели да режат мама – а по онова време рязането си е било петдесет на петдесет – та добре, че аз все пак съм взел и съм се обърнал правилно. После акушерката, като ми хванала главата, за да измъкне раменете, единият и пръст потънал във фонтанелата ми.
По свидетелства на другата акушерка (две акушерки ме израждали в два през нощта, дежурният лекар бил пиян) останала направо дупка – черна такава, нищо не потекло от нея. Те доста се побъркали и в онзи момент не казали на мама – чак после – та си ме доизвадили, пообрали от мен кръвта и слузта и взели да ме друсат и потупват белким, въпреки дупката, взема че оживея.
Няколко минути хич не съм си поемал въздух, нито съм проплакал и те ме оставили върху пеленка на малката масичка за бебета, за да дооправят мама. На нея направо и казали – мъртвородено – тя се разревала, ама била толкова уморена, че само се отпуснала назад и сълзите и текли по бузите и капели по мозайката на родилния дом в Х. Тогава така е било – не е имало много финес или разбиране у медицинските работници. Не е било като сега.
Но да не се отклонявам – акушерките ме оставили полузабърсан на масичката и взели да оправят мама, да доизлезе плацентата, кървищата разни други, почнали да я блъскат по корема да се свие матката, и всякакви други неотложни груби намеси в нейната физика. Но когато излязла плацентата – какво да видят! Вътре в нея нещо стояло като бучка, твърдо и обло. Разкъсали я те и извадили от нея... едно яйце! Яйцето било малко по-голямо от пъдпъдъче – и то като мен омазано и червено такова. В момента, в който извадили яйцето от плацентата и аз съм ревнал кански – така съм ревнал на масичката зад гърбовете им, че акушерката, която държала яйцето, едва не го изпуснала.
И така, измили ме те, измили и яйцето и понеже не знаели какво да го правят, го дали на мама и казали, че такова нещо не били виждали, но сигурно щяло да се развали, та да го сложи в спирт, ако иска да го запази. Мама обаче била мъдра жена. Тя веднага разбрала, че това яйце било моят живот, който винаги трябвало да бъде близо до мен. И никакъв спирт в тази ранна възраст.
Другото странно на този епизод било, че докато акушерките се мотали с мама и с яйцето, дупката в главата ми била изчезнала, като че не е била.
***
По късно, у дома, мама ушила кожена кесийка като за амулет, сложила в нея яйчицето и го закачила на врата си. Не го сваляла никога и никога не се отделяла от мен на повече от десет метра – ако се отдалечала с яйцето по-далеч, аз съм започвал да се задушавам, да кашлям и да се давя, като че умирам. Кърмила ме до двегодишна възраст и така – все до мен, все до мен. На две съм станал много буен, започнал съм да тичам, да се вра в храсталаците, да излизам от двора и да изследвам боклуците на улицата и мама разбрала, че това повече не можело да продължава така. Викнала татко и му казала, че е време да ми дадат живота в моите собствени ръце. Татко, който се прави на атеист, но е много суеверен, вече отдавна бил повярвал, че яйцето наистина било моя живот. „Не! Как бе жена!?” – рекъл. „Малък е още, ще си потроши живота!” Мама обаче му обяснила, че ако иска той да тича по цял ден след мен, на не повече от десет метра, да взема яйцето и да тръгва. Тате тъкмо имал важна среща в кръчмата, размислил, пък се съгласил да ми дадат яйцето.
Вдигнал ме тате на ръце, а мама дълго ми говорила като на възрастен – казала ми, че животът вече си е мой, да си го нося със себе си и винаги ще се чувствам добре, но да внимавам да не го потроша при някое падане и в никакъв, ама в никакъв случай да не го давам на други хора! После свалила кожената торбичка от шията си и я окачила на моето тъничко, но загоряло от слънцето детско вратле.
Така на двегодишна възраст аз съм понесъл живота на шията си.
***
Аз и животът ми бяхме неразделни дълги години – където аз, там и той. След училище и университета аз започнах да имам някакви съмнения, дължащи се вероятно на заблудите на образованието ми, че цялата работа с яйцето е може би само една измислица. За съжаление, всеки път, когато си правех експеримент и се опитвах да се отдалеча от кесийката с яйцето, получавах някакви астматични пристъпи, задушаване, сърцебиене – и винаги спирах и се връщах при живота си. От една страна – беше хубаво да знам къде е животът ми във всеки един момент от времето. От друга страна, беше ужасно ангажиращо постоянно нещо да виси на врата ти. Все пак бях свикнал със ситуацията и си живеех по правилата на яйцето.
Един ден, обаче, срещнах жената или по-точно – Жената. Беше прекрасна, умна и разбираше всяка моя мисъл и всяко мое чувство по-добре от мен самия. Не след дълго реших, че трябва да поискам ръката ú, но преди това трябва да ú кажа за своята тайна. Приготвих у дома вечеря, прясна риба, зелена салата със зехтин, изстудено бяло вино. Когато Лиза влезе, аз я целунах лекичко по устните, подадох ú стола, за да седне, запалих червената свещ на средата на масата и започнах:
- Лиза, знаеш, че отдавна искам да ти предложа да станеш моя жена.
- Знам, Симеоне – отговори тя и ме погледна дяволито.
- Но преди да ми дадеш отговор, искам да знаеш моята тайна.
- Мисля, че нямаш тайни от мен? – усмихна се тя и не бях сигурен дали има въпросителен в края на изречението ú, но предположих, че има.
- Имам си една – рекох и измъкнах изпод ризата си кожената кесийка. – Виждала си тази торбичка, която винаги нося. В нея, откак съм се родил, е прибрано ей т’ва яйце. Мама смяташе, че то е живота ми и аз трябва навсякъде да го мъкна с мен.
- Какво толкова – усмихна се тя. – Като гледам, не тежи много.
- Абе не тежи, ама за мен си е ангажимент – животът ти да е все извън теб, все да го мислиш...
Тогава Лиза се засмя с прекрасната си усмивка, бръкна в джоба си и извади малко фино златно колие с формата на яйце. Отвори го и извади отвътре едно бяло яйчице, същото като моето!
- Ама... – само успях да кажа аз.
- Да, и аз имам.
- И... сега какво? И двамата трябва да се занимаваме да вардим тези яйца, все да ги мислим....
- Грешиш, скъпи. Като бях малка, моето яйце го пазеше баба. Когато ми го даде, бях на седем. Каза ми, че ще срещна мъж, който като мен ще носи живота си и тогава ние двамата ще си помогнем един друг да приберем животите си на безопасно място.
- Ех, де да имаше начин... – въздъхнах аз.
- Има – каза Лиза и взе от ръката ми моето яйце.
След мама това беше единствения друг човек, който държеше живота ми в ръцете си – разтреперих се малко отвътре, но не посегнах да си го взема.
Лиза стана, пусна газовия котлон, взе малкото тиганче от шкафа и намаза дъното му с краве масълце. Погледна ме – очите ú се усмихваха – и с едно бързо движение чукна двете яйца едно в друго.
Омлетът със зелена салата беше великолепен – мисля, че с Лиза ще го помним до дълбоки старини. Рибата, която бях сготвил, прибрахме в хладилника за другия ден.