автор: razkovnik

Унесени в собствения си бяг и разлюляни от шемета на създаващите се Вселени, потреперващи под ужасяващия грохот на сътворението и кротко заспиващи, унесени от лъчите на изначалната воля - слънцата избухнаха.
Шумът и светлината предизвикани от това избухване не можеха да се сравнят с нищо познато им. Въпреки че ги изненада, това избухване им донесе облекчение. Дълго време те бяха кръжали едно край друго, почти докосвайки се но никога доближавайки траекториите си. Дълго време бяха мълчали и в тишината на мистичния космос си бяха разказвали приказки за чудни светове само с поглед, само с красотата на танца около собствените си орбити. Дълго време те не бяха открили нито собствената си значимост, нито присъствието на другия в стълпотворението от светеща и движеща се из безкрая материя. Докато не избухнаха. Те не разбраха защо се случи това. Дори не разбраха, че се случи. Просто в един от моментите на безкрая те летяха на безброй парченца едно към друго и разрушаваха целия им околен свят. За да се слеят в едно. За да потънат в блаженството на безкрая. За да се потопят в екстаза на сливането. Слънцата избухнаха. И от това избухване се родиха трите планети - Истина, Трепет и Мълчание.