автор: viking

В началото била Бездна, пустош, никому полезна.
От прах и скала създала се Земя, тя мигом родила огромна Вода.
Грозно било, някак, и празно, с две думи да кажем - място най-омразно.

В тази мъртва тишина отекнали веднъж Магически слова,
имали те страшна сила, накарала вода да се отлива,
показала се сушина, в небето яснала се синева.
Слънцето се появило, над Земята в блясък се обвило.

Щом го зърнала Земята, усетила копнеж в душата,
любовта клокочела в сърце й диво; море надига се бурливо,
блъска, лей вълна подир вълна, на късове разбива яката скала.
Тъй Земя не издържала, Слънце във прегръдка да поеме пожелала.
Скочила нагоре в небесата и... насред скока застинала, горката,
Магията накарала я да застине, от слънчевия огън да не погине.
Така се появила Планината – вечен полет на душата...

Магията така решила – Земя и Слънце с рожба надарила.
Това първо живо същество Дракон се нарича то.
Раждало се на земята, но живее в небесата,
закърмено с магия, във плът било то огнена стихия.
Не познавало добро и зло, било свободно същество,
мъдър бил, без да знае, безумен – без да го желае.
От Пустотата черпел сили, в речта си нямал думи мили.

Да видиш змей е грозно нещо, от дъха му става ти горещо,
дълъг люспест врат, очите – жълто-черни, чудовищна гад,
зловеща рожба на Безвремието, говора му – речта на Сътворението.
Но виждал ли си друго по-красиво от двойка дракони игриво
в устрема си към небето да прелитат през морето в сутрешното зарево!
Виждал ли се как се вият на кълбо, изплетено в любов и ярост,
което не познава младост, нито пък дълбока старост!

Някога в света огромен се радвали два змея на живота волен,
били те силни, млади, здрави, над морските скали играли.
Веднъж попитала го тя: „Кажи, съпруже, във света
какво обичаш повече сега – живота твой или мен, ламя от сой?”
„Живота” – той казал, обърнал се, не забелязал
как тя се ядно свила, обидно станало й на ламята дива.
А на сутринта във лекия туман, останал бил в гнездото сам.

Дълбоко наранена тръгнала ламята, изчезнала от небесата,
крилата й били товар, превърнала се в земна твар,
започнала живот наново, загубила Магическото слово,
поискала да разсъждава, взел Страхът да се явява,
как да бъде по-богата, по-сита, знатна на земята.
А драконът, самотник в мрак, казал истината, все пак;
така и не схванала ламята, че животът му бил тя самата...

Потомците на таз ламя, човеци се зоват сега.
Видим ли нещо непознато, разсъждаваме надълго и сърцато,
мислим си – дали пък ще загазим; затуй и драконите толкоз мразим.
Драконът веднъж решил да опита някак си да бъде мил,
скъп дар да поднесе, в едно със драконовото сърце.
Какво да е това? Измислил – ябълка на младостта. Тръгнал ябълка да дири,
но трима братя със секири, тъй рéкли, и главата му отсекли.

Това е истината, драги, днес размахваме тояги, браним нашето имане,
мислим за закони относно вещното държане,
а някога били сме дракони свободни, реещи се в небесата...
Ако ли случайно видиш сред тълпата някой грозноват
с очи черничени да точи врат, ако някой тихо приближи
и в ухото изръмжи: „Ти ли си мойта чудовищна гад?”,
туй да знаеш е живота свой търсещ змей крилат...