автор: hrimhristovski

Ти също си човек - растеш нагоре.
И носиш ветрове. И храниш бури.
Видях те пламенна и морна
с оголените рамене на мурите.

В забрава чух как пещерите плачеха,
защото в тъмното и камъкът е клет.
А сляпата съдба размаха меча си:
Поет ли е? Мъртъв е всеки поет...

И в тъмен бяс реката рукна -
с кръвта на мъж, отгледан в пряспа...
Подрони хълма, като яйце го пукна
и спря в дланта с водица прясна.

Отгоре слънцето те наблюдаваше полека -
висока, синя, вейната забрадка...
Н о аз единствен те сравних с човека -
не знам каква ще бъдеш по-нататък.