автор: tomatroev

10

Когато оловото падне на дъното, около него се струпват най-малките попчета, като кутрета, и отчаяно се опитват да измъкнат стръвта.
Рибарите, които използват малък номер кукичка и закачат на нея едри скариди, нямат никакъв шанс да уловат тези попченца. Тъй като стръвта е прекалено голяма за тях, те се опитват да отхапят парченце от нея, обикновенно отстрани: скубят и дърпат, и накрая успяват да я откраднат. В тази ситуация начинаещите любители-рибари недоумяват: „Как е, има ли - питат ги колегите им, минавайки покрай тях – кълве ли? „ А, има...” – отговарят вяло те. Само преди минута са сложили на кукичките три скариди, сега двете ги няма, а от третата е останала само опашката. – „Кълве, ама слабо!...”
Слабо, друг път! Има нещо долу, кълве, та се къса, но все не може да се хване...
Дребните попчета са като калашник на автоматична стрелба – разтърсват кордата с дълъг откос: „Тррррът!” И след кратка пауза, още два по-къси: „Тррът... Тррът!” Не само захапват отстрани скаридата с дребните си и остри зъби, но и се тресат и увиват, вдигайки облачета от пясък около себе си. Всичко трае само секунда: отмъкнали са нежното бяло месо на скаридата, а на кукичката от нея остава само твърдата люспеста обвивка...
Но ако говорим за крадци – лапините са ненадминати.
Лапината има много по-малка уста от попчето. Главата и завършва с издължена, тънка муцуна. Тя не е дънна риба, плува в по-топлите води близо до повърхността, крие се във водораслите наоколо и напада стръвта от засада. Обикновенно тя атакува горните две кукички – появи ли се нахалната лапина, попчетата не могат да се вредят от нея.
Ние още като деца знаехме това и винаги правехме въдиците си не с три, а само с две кукички. От третата няма голяма полза, тя по-скоро ще ви навреди.
А ето и две други тайни на крайбрежния риболов: кукичките трябва да са много по-малки от общоприетите, най-вече горната, а когато слагате стръвта, избирайте не големите, а, обратно, дребните скариди!
Така ние хващахме много попченца, те кълвяха непрекъснато и риболовът бе наистина удоволствие.
Не много често, но понякога, на долната кукичка се закача и голямо попче: "стронгил" или още "лихмус" – и това е вече цяло събитие!
Големите попчета не захапват стръвта веднага. Ето, едно от тях се доближава бавно към стръвта, помирисва я и стои така известно време., сякаш забравило за нея. После изведнъж разтваря широка паст и лъскавата кукичка, заедно с нанизаната на нея скарида, изчезват... А попчето, затворило уста, пак стои неподвижно на същото място, като че ли нищо не е станало.
Може да стои така, без да помръдне, още пет-десет минути и вие така и няма да узнаете, че вече е погълнало стръвта.
Когато няма вълнение и водата е бистра, ние го виждаме много добре какво прави.
Уж следим всяко негово движение, но често пак не сме сигурни дали е захапало. За да се убедим, трябва само леко да придърпаме мисината. Стреснато, попчето също започва да се дърпа и да те тегли към скривалището си. Но откъсне ли се от пясъка, спира да се съпротивлява. От водата то излиза тежко, без да се мята, неподвижно, с широко отворена уста и отначало имаш чувството, че изваждаш с въдицата си не риба, а стар рибарски ботуш...
Ние не носехме нито кофички, нито нещо друго, в което да слагаме уловената риба. Щом откачим попчето от кукичката, пускаме го до нас. Циментовите буни, от които ловим, са широки, неравни, обрасли с водорасли и то няма къде да избяга. През нощта вълните са заливали буните, а на сутринта морето е утихнало – но по повърхността тук-там е останала малко вода. Попчето пошляпва с опашка, премята се два-три пъти, докато се добере до някоя локва, притаява се, почти се слива с водораслите и примирило се с положението си, благодарно и на това, повече не мърда оттам.
По някое време се хваща и първата лапина. Нейното кълване е тънко, кратко и остро като морзов сигнал: „Тъннн!... Тън-тън!” – опъната, месината звъни, предава невидимото кратко трептение като по медна жица и сякаш те удря ток.
Лапините изглеждат много красиви, докато плуват във водата. Има матово или ярко зелени, червени, кафяви, дори сини, но обикновено цветните райета се преливат и съчетават по различен начин и всяка се стреми да бъде единствена, уникална, неповторима в своята ярка окраска.
Те са като онези разноцветни, лъскави камъчета, мидички и охлювчета, които обичаме да търсим и събираме край брега. Във водата лъщят като полирани и ние сме напълнили цяла кофичка с тях, но когато ги занесем у дома, разочаровани, откриваме, че сухи, те съвсем не са така блестящи, както в началото: най-обикновени камъни и черупки, за които скоро забравяме.
И цветовете на лапината на суша бързо избледняват. Красотата им повяхва за секунди. От слънцето кожата и изсъхва, а самата риба – плоска и костелива, още повече изтънява, свива се и се спича като коричка изсъхнала глина.
На сушата животът на лапината е много кратък поради още една причина. Тя е неядлива риба и рибарите не я обичат. Има обичай, нещо като неписано правило: щом някой хване лапина, той я откача от въдицата, хваща я с ръка / понеже е плоска, тя е много удобна, събира се в дланта ти /, замахва с яд и с все сила я удря в земята или в някой камък: „Мръсна лапина!” – казва рибарят, обзет от лоши предчувствия.
И има защо.
Появи ли се дори и една лапина, добро не чакай. Скоро стават цяла сюрия, сноват наоколо, обикалят в кръг, малките нападат по-често, но обикновено се хващат най-големите: зелени и охранени...
Почти е обяд, наоколо ни се валят десетки от тях с полуизвадени вътрешности, избелели като чирози под силното слънце, а във водата други извират отнякъде, станали са още повече и продължават да прииждат.
Вече почти не хващаме попчета и затова решаваме да се откажем и да си намерим по-добро място за риболов. Освен това лапините са изяли почти всичката ни стръв. Останали са ни само няколко от най-едрите скариди, вече доста пожълтели и вмирисани от жегата, но ние ще оползотворим и тях – и то по възможно най-добрия начин.
Под буните, а също така и между скалите, има тъмни дупки, където са леговищата на истинските попчета. Чисто черни, големи, те стоят, спотаени там, растат, но никога не напускат своето място.
Който е хванал такъв огромен попардак, след това пази спомена за този улов до края на дните си.
Забождаме по една скарида само на долната кукичка, избираме си места в скалите и спускаме въдицата, която потъва в тъмните подводни пещери, с надеждата да сме попаднали на такова скривалище.
Сега ни остава само да чакаме.
Но не е необходимо дори да сме там. Затискаме корковата макара с някой голям камък и заминаваме. Може да се върнем след час или два, дори и да е налапало стръвта, попчето няма да мръдне от мястото си, и когато и да се върнем, уловът ни е сигурен.
Тъй като нямаме повече скариди, решаваме през това време, докато чакаме да се хване някой поп, ей така, между другото, да половим малко атеринки.
Оставяме сухите лапини и събираме уловените от нас попчета. Нанизваме ги на връзки от тънки жилави клонки. С единият край на клонката, изострен като шило, нанизваме рибетата, първо, най-големите, през хрилете, а после и по-дребните – през очите. И с тези гроздове, разнесли соления и тежък дъх на море, обвити от орляци мухи, се отправяме към Старото пристанище.
Атеринките са дребни, непретенциозни и много глупави. Щом пуснем въдица, те веднага се скупчват около оловото като омагьосани, блъскат се, отварят широко малките си, но много разтегливи устни и се мъчат една през друга да захапят стръвта.
Който лови атерини, трябва леко да движи въдицата: нагоре –надолу, непрекъснато да ги дразни и примамва.
По това време в училище, по физика учехме за атомите, за техния строеж, за различните теории и може би затова атеринките, скупчени около оловото, много ми напомняха за модела на Нилс Бор. И те като електроните образуваха някакъв безреден рояк, облак, сновяха около ядрото, т.е. около оловото, стрелкаха се нагоре-надолу, преминавайки от едно в друго ниво, прехвърляха се от моята въдица към въдиците на приятелите ми и обратно...
И може би не толкова фактът, че някои от тях непрекъснато изчезваха, попадаха в друго измерение, издигаха се нагоре и се изгубваха в небитието, тревожеше останалите атеринки, а това, че заедно с техните другарки изчезваше и оловото, а с него и блестящите кукички със стръвта.
Както в атом, останал по някаква причина без своето ядро, горките електрони биха се щурали глупаво насам-натам, без да знаят какво да правят – и атеринките, като обикаляха още известно време около мястото, където е била въдицата, изведнъж осиротели, една по една, постепенно започваха да се разпръскват.
Ето я и поуката за начинаещите рибари: след като си се потрудил да събереш своя рояк атеринки, трябва да умееш и да ги задържиш!
Слава богу, извадени на брега, белите снежни атеринки се откачат лесно – с едно дръпване. Но готова ли е за ново пускане, веднага?
Е, да – биха казали всички. Стига стръвта да си е на мястото.
Но няма ли я – забавянето ще се окаже фатално. Започвате припряно да трошите мидата, да ровите след това във вътрешностите и, докато откриете сърцето. То изглежда толкова малко в ръцете ви, хлъзгаво е, от бързане пръстите ви треперят А процедурата трябва да се повтори: нова мида, ново сърце за втората кукичка...
Въдицата ви вече е готова за пускане във водата, но вашите атеринки, изгубили търпение, са се разотишли разочаровани и вече са около плувката на съседа, присъединили са се към друг рояк и сега трябва отново да ги примамвате с надеждата да се върнат при вас.
Още по-лошо е, ако сте сам. Рибките са се разбягали, разпръснали – коя накъдето види из морето и да се събира всеки път нов рояк е направо безнадеждна работа.
В това надбягване с времето печели винаги по-сръчния и по-бързия.
Но понякога – и по-находчивия.
Не помня кой точно направи откритието, че атеринките могат да се ловят и без стръв.
Най-вероятно това да е станало случайно.
Ако на долната кукичка има стръв, а на горната няма, вероятността да хванете атеринка и на двете е еднаква, само дето на втората, рибката е забодена не за устата, а за корема.
Може при другите видове да хванете риба за корема да е някаква голяма случайност – оказва се, че при атеринките това е правило.
Ние слагахме стръвта само в началото, колкото да ги привлечем. После, в бързината, най-често пускахме въдиците празни и въпреки това на голите кукички те продължаваха все така да се закачат: коя за корема, коя за гърба или за опашката...
Оловото ли привличаше любопитните атеринки, лъскавите кукички ли – не знам, но те пак продължаваха да се тълпят и бе достатъчно само да пуснеш въдицата надолу и после рязко да я издърпаш. След две-три такива засичания, някоя от тях винаги се хващаше!
Това за нас бе по-скоро игра, правехме го за забавление. Прозрачните малки атеринки не са така вкусни както попчетата. А и тогава още не беше дошло времето на пържената цаца – рибата от този вид не се броеше за улов. Виж, съвсем друга е тръпката, когато хванеш голяма риба!
Затова тази игра скоро ни омръзваше и ние се връщахме пак на буните, нетърпеливи да разберем какво се е хванало на дънните ни въдици, пуснати в засада.
И се е случвало наистина да измъкнем от дупката му някой голям черен поп.
Да уловиш такова голямо попче е трудно, но още по-трудно е после да го откачиш от въдицата. Докато ние сме се забавлявали с атеринките, той е захапал и така погълнал стръвта, че сега скаридата, заедно с кукичката, е вече дълбоко навътре в тялото му! Щом разбере, че искаме да ги извадим, той тутакси затваря голямата си уста и за нищо на света не можете да го накарате повече да я отвори. Така стиска, че има опасност да прегризе със зъби кордата. Но какво да се прави – по-добре ли щеше да бъде, ако вместо нея, бе захапал пръстите ви?
От тук нататък ни остава само едно нещо и хирургическата намеса е неизбежна. Разрязваме с ножче горкото попче по дължина, от главата до корема и обикновено намираме кукичката чак в стомаха му, заедно със закачената на нея скарида, малко олигавена от стомашните сокове, но все още цяла... Можем дори да я използваме повторно за стръв и пак да пуснем въдицата!
По-често обаче на въдиците ни се закачаха вилини или, както ги наричат още – „риба куче”.
Вилината толкова много прилича на попче, че хората от вътрешността въобще не ги различават. Случва се такъв любител-рибар, дошъл на морето с един куп нови и скъпи такъми, още първия ден да напълни догоре кофичката си с „кучета”. Той се прибира у дома, изключително горд с улова си и с блеснали от щастие очи, разказва на всички колко много попчета е хванал на еди кое си място.
Мястото ви е познато. Много добре знаете, че там е по-лесно да хванеш шаран, отколкото попче: „Я да ги видим тези попчета...” – казвате вие. Отваряте кофичката и започвате: „Това е вилина, това е вилина... и това е вилина...” – докато изхвърлите всичката риба на земята. Човекът не може да повярва: „Каква вилина?” – пита стреснат той. „Ами такава, „кучешка риба” – отговаряте вие – „риба-куче”. Не се ядат! По посърналото му изведнъж лице разбирате, че е смутен и чак ви дожалява за него: „Никой не ги лови, казват, че били отровни...”
Но ако човек се вгледа по-внимателно, ще види, че всъщност вилината е доста по-различна от попчето: окраската и не е черна, а тъмнокафява, на продълговати неправилни ивици, гърбът и не е заоблен, а обратно, издигнат и леко заострен, с плавателен „гребен” почти по цялата дължина. Най-вече се различават по главата: за разлика от попчето, главата на „кучето” е малка, сплесната отстрани и ръбата.
А и устата и е по-малка, макар че има същите остри зъби като него.
Тя е прекалено слузеста, по-скоро неприятна, отколкото опасна и обикновено хората избягват да я докосват.
Но понякога като уловим „куче” и, както се казва, сме в настроение, за да се повеселим с него, го караме „да пуши”.
На брега кучешката риба стои неподвижно, вдървено и само от време на време в такт отваря и затваря машинално устата си като робот.
Ние използваме това и когато е отворило уста, втикваме бързо цигара в нея. Вилината веднага я захапва и повече не я пуска. Но продължава все така ритмично да диша и ако цигарата е запалена, наистина я „пуши”: „Паф!... „ – засмуче с все сила и виждаме как огънчето се разгаря. „Пуф!...” – и издиша пушека през устата си, отстрани, както правят страстните пушачи. „Паф! – всмукне с уста – Пуф” – изпусне облак дим.
Притворила очи, вилината "пафка" самодоволно и важно като човек и в същото време изглежда толкова глупаво, че всички наоколо се превиват от смях.
Тя е много голям пушач и ако има кой да и дава, може да изпуши две-три цигари, преди да умре.
Заливът и днес все още е богат на риба.
Напролет в скалите можете да хванете някой огромен рак-паур, а през лятото покрай стената вечер излизат странни змиевидни създания, дошли сякаш от праисторическите епохи – това са галите.
По-навътре има още сафрид, кефал, дори чернокоп, но рибата, която може би най-силно ще ви впечатли, е барбуна.
Барбунът е малко странен. Дали защото се среща по-рядко и да попадне на въдицата ти е по-скоро изключение, отколкото правило?
Или заради друго?
Иначе не е кой знае какво. Сребристобяла плоска риба, колкото сафрид, почти неразличима от него, само дето муцуната на барбуна е тъпа, скосена, докато сафрида отпред е малко по-издължен.
Ето още няколко особености.
За разлика от иларията, която плува близо до повърхността и е винаги в ято, барбуните са единаци или се движат по двойки и „другаруват” най-вече с попчетата като миролюбиво „пасат” заедно с тях по песъчливото дъно.
На главата си ,отдолу, имат два нежни бели израстъка, пипала, като крачета, с които като че ли ходят по дъното, поспрат се,поровят с тях малко из пясъка – и пак бавно продължават напред.
Рибарите знаят и още нещо. Бавна и ленива на дъното, когато е уловена и извадена на брега, тази риба се мята, съпротивлява се много по-ожесточено от другите. Тя се бори отчаяно за свободата си и само след няколко минути се обагря: конвулсивно се премята във въздуха, а люспите и искрят с матово-златист или кървав оттенък като зърна на нар... От бяла,става цялата на яркочервени петна, сякаш, усетила края си, иска да ни трогне и омилостиви с красотата си.
Наричат барбуна още „царска риба”.

Следва продължение...