9
Поначало Големия М не трябваше да знае, че имаме лодка.
Страхувахме се, че ще я хареса и ще поиска и той да се вози в нея, а като го знаем какъв е шантав, щеше със сигурност да я разбие в камъните, да я обърне или пък, ако му омръзне, просто ще остави течението да я отнесе. Вземеше ли я, повече нямаше да я видим.
Ала когато започнахме да я вадим, носът на лодката, който трябваше гордо да пори морските вълни, се заби в мазилката на отсрещната стена, а кърмата заора в камъните на вътрешната. Колкото и да я въртяхме и да се опитваме да я изправим, накрая тя, като стрелка на компас, неотменно достигаше до едно крайно положение по диагонала между двете перпендикулярни стени - от ъгъл до ъгъл.
Бяхме напълно съкрушени.
Какво да правим? Човек, когато е в беда, какво ли не прави. Удавникът, казват, се хващал и за змия. Представете си колко голямо е било нещастието ни, щом сме решили да повикаме на помощ Големия М.
Вече ни беше все едно. Бяхме готови да преглътнем дори и подигравките му. Със сигурност най-напред щеше да ни се присмее. Кой знае, после пък можеше и да ни помогне да я изкараме.
Докато му разправяхме горе патилата си, той, наистина, не спря да се хили: "Лодка, а? В избата! Е-хее! А бе, вие, пишлемета, защо не питате батко ви? Когато я видя, обаче, Големия М, дали от състрадание или от корист, не знам, се направи на загрижен. А може и да е бил и малко искрен, кой знае. В тясната и тъмна изба, огромното туловище на лодката, изглеждаше като заседнал в плитчините кит. Увиснала безнадеждно от двете страни на тесния тухлен перваз, тя бе едновременно колкото величествена, толкова и жалка. "Ц-ц-ц... - зацъка с език Големия М, огледа я оттук-оттам, прокара предпазливо ръка по гладката и повърхност. - Пишлемета, какво сте направили вие тука?!" - каза го без да ни погледне, тихо, по-скоро като че на себе си и ние така и не разбрахме тава какво е: похвала, укор или подигравка.
Което е типично за поморийци.
Помориецът винаги играе. На улицата или в кафенето, сред непознати, между приятели и даже в къщи той се държи така, сякаш е на някаква сцена. Може да говори у дома с жена си, все едно, дори и тогава репликите му са предназначени не толкова към нея, а към някакви невидими зрители, които той много държи да впечатли с думите си. Не казвам, че театралничи. Не. В държанието му няма нищо фалшиво, нищо превзето. Той е естествен – и въпреки всичко, човек има странното и натрапчиво усещане за постановка, че неусетно се е превърнал в зрител или дори участник в някакво театро.
Разговаряйте с кой да е помориец. Ще видите, че той е спонтанен и емоционален. Но, струва ви се все пак странно – тази спонтанност и емоционалност е като че ли малко прекалена. Същото ви смущава и в жестикулациите му – малко прекалени. Това е така, защото думите и жестовете му не са предназначени за вас, а за онези, които ви гледат и слушат, все едно дали ги има или ги няма, дали са реални, или въображаеми.
Гръмогласното говорене е патент на моите съграждани. Посочете ми един човек в този град, който говори тихо, спокойно, без апломб – ще ви докажа, че той не е истински помориец, отскоро е тук и все още не е имал време да усвои съответната артикулация.
Помориецът не просто говори – той вика. Може би другаде, когато говори, човек иска да бъде разбран. С нашето викане ние по-скоро целим /се стремим/ да бъдем забелязани.
Аз имам още едно обяснение за това гръмогласно говорене. Виждал съм как рибарите се провикват в морето, когато две лодки се разминават. Боботенето, гърма на дизеловите двигатели заглушават думите им; а и в морето разстоянията са други, по-големи – и в тоя необятен воден простор техните разговори са такива по необходимост, за да се чуят и разберат.
На сушата тези препятствия ги няма – но навикът си е останал, заразил е целия град, вече безсмислен, дори смешен.
Ето, откъм морето се задава Калафора. Той току-що е изкарал лодката си на хелинга. Мокрите мрежи, накуп, са още върху кувертата. По-късно ще ги очисти от водораслите, но сега, изморен, отива към кафето отсреща, за да си отдъхне след риболова.
Там друг рибар, Самарата, току-що е паркирал раздрънкания си Москвич. Дрехите на Самарата са като колата му: вехти, охлузени и избелели, вмирисани на риба. А и самия той, обул големи мръсни ботуши, с люлеещата си, леко пиянска или по-скоро „тарикатска” походка, изглежда малко завеян.
Ала това, което го отличава от всички други, е шапката му.
Както на повечето рибари, и тя е плетена, тип скиорска. Но неговата много по-висока и пъстра. Той я носи кокетно накривена напред и леко встрани. Върхът и е пречупен и завършва с голяма тежка папулка, която се люлее над гъстите му сключени вежди.
С нея прилича на смърф. Сега вече разбираме, че нищо в неговия облик не е случайно – той просто съвсем съзнателно и преднамерено „се е решил” в такъв морски, „барабски” стил.
И както колоритната шапка на Самарата се е превърнала в емблема на рибарската гилдия, така в известна степен може да приемем и нейния притежател като символ на малкия град.
Като бедуини, които, при случайна среща в пустинята, изпълват цял ритуал от поздрави – много преди срещата и дълго след като се разделят – така и двамата поморийски рибари още отдалече започват да се приветстват един друг:
Самарата: - Е, Калафор, ела тука, педераст!
Калафора: - Кажи бе, циганин! Да те таковам в черния гъз...
Самарата: - Аз ще ти таковам майката на тебе – що си хвърлил пак мрежи в мойто място, а?
Докато са били далече, са се провиквали така, че д ги чуе целия град. Сега са един до друг, ала както и в началото, продължават да се надвикват. Но, странно, обръщат се повече към зрителите, т.е. към сеирджиите, излезли на припек пред заведението.
Калафора: - Твойто място?! Че ти кога пускаш на Лаханата бе, Самара? Аз си бях на моето... Ето, Солината беше там, Колюра – също, нека да кажат.
Самарата: - Гамото мана! Голяма уста имаш – лайна да ядеш с нея! Аз като имах там попчански мрежи миналата седмица, кой ги претараши, а, Калафор? Три колача бяха, извадил си ги! И са те видели как ги вадиш...
Калафора: - Ай, сиктир! Който ти е казал – хаир да не види! На, честен кръст - ако съм ти барал мрежите...
Освен героите, в древногръцкия театър участвал и хор. Хорът бил, така да се каже, изразител на общественото мнение, коментирал постъпките на действащите лица, представял гледната точка на зрителите в амфитеатъра.
Поморийските рибари поддържат жива традицията. Време е зрителите да се намесят, да отсъдят – и това прави един от тях, напомнящ много на Любен Каравеловите герои, когото другарите му наричат Красю Дебелия.
Красю Дебелия успява да измъкне туловището си от стола, надига се с мъка, бавно, като японски борец, с корема напред, запристъпва с пуфтене към двамата спорещи, застава зад тях, отстрани, издига театрално ръцете си и изрича, като се прави на дълбоко възмутен, репликата си:
- Не се наядохте, бе! – неговият глас, учудващо висок и звънлив за тлъстото му тяло, преминава във фалцет – И морето не можете да разделите, ваш`та мама!
След такава кавга, човек ще си помисли, че са заклети врагове и повече никога няма да се погледнат. Но всичко това е наужким, игра. Само половин час по-късно тримата седят миролюбиво един до друг пред заведението, пият бира и оглеждат преминаващите покрай тях жени.
Винаги съм се чудил – как поморийските рибари са си разделили морето? Всеки има свой участък и ревностно го пази...
Ако бе поле – ще забиеш кол, ще опънеш мрежа, ще направиш синор...
Ако бе планина – ще имаш ориентири: този или онзи връх, някой висок самотен бор, чешма, извор или река, лъкатушеща в дерето...
Но е море, само вода – и няма никакъв начин да оставиш траен знак или поне мъничък белег по нейната повърхност.
И въпреки това рибарите знаеха точно къде са терените им, сякаш дъното на целия залив бе открито и видимо за тях. Както другите хора са дали имена на всички местности около своето селище и така всеки може да се ориентира , и рибарите имат подобни обозначения за морето: „Големия камък”, „Таватья”, „Янкова воля”
„Излезе сафрид на „Ставро банка”!” - пусне се слух на брега и всички се раздвижват, стягат се за морето и след час там вече има десетина лодки.
Когато не са в морето за риба, рибарите стоят край брега – в къщи те се прибират само да спят. По цял ден спорят помежду си, карат се и се разправят за мрежи, ловни полета, за всичко.
Знаят всичко за всеки: обичат да одумват съгражданите си, да се подиграват, да злословят, да иронизират и може би след кавгите и честите пиянски запои, клюките са третото им любимо занимание.
Завиждат си един на друг, но в същото време, при трудности, в беда, са много единни и жертвоготовни. Наскоро при буря, вълните бяха свлекли една лодка от хелинга. Там лодките са на релсови скари, перпендикулярно на брега. Но придошлата вода успя да размести тази и вълните започнаха да я бият в борд.
Видях рибарите да се втурват натам. Беше ми любопитно да разбера какво става, но още не съзирах опасността. Те се скупчиха около нея като мравки и се мъчеха да я изтеглят, всеки хванал където може, а трима от тях нагазиха в морето и започнаха да дърпат и изправят кърмата. Вълните ги обливаха, блъскаха – и този риск ми се струваше неоправдан, а усърдието им – прекомерно. Чак по- късно осъзнах какво можеше да стане. Ако не успееха да я изправят, вълните, блъскайки я по цялата и дължина в бетонния хелинг, не само че щяха да я преобърнат, а и да я разбият. Бурята беше силна и след няколко удара, тя, в преса, като между чук и наковалня, щеше да стане на трески.
Всичко се случи за не повече от пет минути. Рибарите я изправиха, изтегляха я още нагоре и, измокрени от дъжда и вълните, пак така бързо, както бяха дошли, се разпръснаха.
Това, което най-много мразят , е домакинската работа. Имат жени
/обикновено те са дебели и грозни/, но никой не ги е виждал с тях. Домът на рибаря е механата или кръчмата край морето. Докато чака да падне вятъра, за да влезе за риба, той прекарва времето си тук. Другите мъже помагат в домакинството: ще приготвят зимнина, дори ще сготвят и измият чиниите.
Всичко това е обидно за един рибар.
Ето, барба Яни е седнал отвън, пред кафенето, заедно със своите приятели. Денят е бил добър. Още по тъмно са отишли да вадят мрежите, напълнили са касата с попчета, после, до обяд са успели да продадат всичката риба.
Сега са на мастика.
Вече е малко по-топло и на брега е все по-интересно. Има какво да гледат. Отначало атракцията са били циганите. Кметът пак ги бе пратил да почистват наоколо. Едни прекопаха зелените площи, други изметоха тротоара, а трети, качени на кран, подрязваха с бензинова резачка високите крайбрежни чинари, надвесени над морето...
После работниците са натоварили и отнесли трупите с камион, но навсякъде край брега по алеята останаха по-тънки клони .
Ала в края на зимата и най-малката съчка е ценна. Новината за подрязването е плъзнала из града и много хора са дошли да събират дърва за огрев.
Рибарите ги наблюдават с любопитство, но и с апатия, без ни най-малко да се поддадат на всеобщия трудов ентусиазъм. За тях това е нещо като кино, безплатно представление, което те гледат с интерес.
Точно срещу тях усърдно събира клони бай Митко.
Бай Митко е 65-годишно старче с миша физиономия. Уви, малко е закъснял, но все пак и за него е останало нещо. Сега бърза да навакса. Подскача чевръсто насам-натам: отива под единия чинар, събере клони и ги натрупа настрани, избере след това по-големи дръвца и от другия и ги примъкне към купчината. Тя е станала вече доста голяма, интересно е сега как ще ги занесе у тях...
А старчето продължава да събира и трупа още.
Рибарите отпиват от чашите си. В погледите им се чете презрение, примесено с лека доза съжаление:
- А така, бай Митко! – казва един. – Добра работа стана днеска, а?
- Ей там, бай Митко – казва друг – ей там има един хубав клон, отиди, вземи и него!
Бай Митко няма време да се изправи: мъкне, трупа с две ръце като катерица, поглежда ги с кръглите си очи, гледа умно, проникнат изцяло от сериозността на своето занимание:
- Този? – той посочва към клоните. Доволен е, че е сам сред цялото това богатство, но и леко напрегнат. Рибарите не са му конкуренция, засега няма други, но току-виж дошъл още някой... – Ще го взема и него после! Ама сега да изчистя първо тук...
Барба Яни, който досега само е мълчал и внимателно е наблюдавал старчето /с него те са горе-долу набори/ най-накрая се обажда:
- Ей, бай Митко, знаеш ли какво? – говори бавно, дрезгаво като коминочистач, току-що излязъл от комина.
Защо ли рибарите, не само тук, навсякъде, говорят така: гърлено, прегракнало и този провлачен говор е задължителен за всеки, считащ себе си за „морски вълк”, за „бараба” ?
Всички се правят на разсеяни, но предчувстват кулминацията. Цял следобед са чакали да се случи нещо, за да могат, когато мръкне, доволни да се приберат в къщи.
- Така, като те гледам – завършва барба Яни – ако беше една жена, щях да се оженя за тебе!
Големия М ни съжали. "Хайде - каза той - да я дигнем!" Надигнахме носа на лодката, докато опре в масивните греди на тавана - пак нищо. Надолу, пак нагоре... И във физическата работа той влагаше същата страст и всеотдайност, както и в музиката, но уви, само за кратко. Големия М се умори бързо. Аз разбрах, че няма да може да ни помогне. Тук се искаше спокойствие, а не припряност.
Той се изнерви, взе да прави своите невротични движения.
Помъчихме се още малко. След половин час желанието на Големия М да ни помогне, премина в апатия и безразличие. "Ей, пишлемета - въздъхна той - това е! Ами да ви каже сега батко ви: вземате чуковете и - пата-кюта - пата-кюта - разбивате я! После може да направите една по-малка..."
Не я разбихме
Остана си там. Странно, но нямам повече спомен за тази злополучна лодка. Какво стана с нея? Ние не я разбихме, но най-вероятно това да е направил баща ми. Макар че ни остави цяла пролет в избата, навярно не е одобрявал това, което правим долу. Самият той се страхуваше малко от морето, а още повече - когато ние отивахме за риба или да се къпем.
Помня само, че я върнахме обратно в работилницата, т.е. във вътрешната изба. Може би сме имали някаква надежда да я извадим. По-късно. Фактът, че е готова, че е в къщи, действа успокоително. "Просто сме отложили. Временно. Но все някога ще я пуснем... " Нека да стои там, нищо и няма, на добро място е, много по-сигурно, ако е на брега, всеки може да я открадне.
Тая психология - на отлагането, на забавянето, е велика и по-късно се научих на нея. Отлагаш, отлагаш и отлагаш, и идва момент, когато нещата се нареждат от само себе си. Накрая, каквото и да стане - все е хубаво!
Отлагаш, защото знаеш, че няма да стане? Или отлагаш, защото дълбоко в себе си не искаш да стане...
Но във всички случаи не се чувстваш губещ, а победител, защото все още всичко зависи само от тебе и ти не си казал последната си дума.
Спокойно, ще измислим нещо!
На следващата година стояхме повече в избата на Малкия М, която беше съседна на нашата, откъм морето, където имаше друго прозорче. А бяхме там, поради новото занимание, на което се бе посветил приятелят ми.
Но тогава, в началото на лятото, ние излязохме навън без лодка. Не тъгувахме много. Времето се бе стоплило. Риболовът край брега бе започнал и с нея или без нея - пак щяхме да бъдем на морето.
Още изграждаха стената на крайбрежния булевард. Донякъде тя бе готова, а оттам нататък в морето имаше дълга редица от циментови буни. Строителите сковаваха кофража и после изливаха бетона направо в морето. Не много големи, буните, като правоъгълни салове, едва се показваха над водата. Сутрин отивахме и пускахме въдиците си от тях - бяха по-стабилни и от лодка.
Следва продължение...