автор: razkovnik

Онази зима бе най-топлата през моя досегашен живот. Слънцето дори и през декември не спря нито за ден да грее и да стопля копнеещата за покой земя горе на хълма в планината, където живеех с родителите ми и малкото ми братче.
Сутрин се миех на чешмата отвън, под трептящото в слънчеви искри небе и се радвах на живителните пръски вода. Знаех, че тя идва някъде от там. От буковата гора по стръмните склонове, до които все още не бях стигал. През деня баща ми водеше на паша конете, които отглеждахме за разплод и продан, а аз скитах из моравите, все още носещи дъхавия аромат на есенни треви и се губех с часове из дъбравата под къщата, където откривах чудни, прастари светове на мистични същества и отдавна изчезнали предци. Вечер заедно пояхме конете, прежаднели от обилната храна и аз с интерес наблюдавах как тези силни животни демонстрират старшинството и ранга си в стадото посредством реда за пиене на вода. Планината ме учеше на живот. Предлагаше ми идилия и спокойствие.
И така до деня, в които водата спря. Или по-точно свърши. Резервоарът, който се пълнеше от тръбата, отведена от буковата гора, просто пресъхна. След цялото горещо лято и безводна есен гората ни остави без своя най-благ дар. Първоначално безводието ми се стори повече от ужасно. Дори не си представях живота без удобството на течащата от чешмата ледена струя бистра вода. Но в още по-затруднено положение се оказаха моите родители, които освен всичко друго трябваше да се грижат и за животните. Баща ми трябваше да води конете рано сутрин и вечер след паша на рекичката, която пресичаше пътя за селото долу в дерето. Водата й беше студена и бистра, но все пак не беше подходяща за хората. Затова мен ме пращаше за питейна вода на Гаджов кладенец – скрит от очите на всички стубел в самото начало на гората под къщата, пълен с най-вкусната и сладка вода на земята. Само глътка от нея можеше да изпълни цялото ми същество с аромата на живота на вечно раждащата се пролет и вкуса на сластта на натежалата от спомени есен. Водата беше приказно бистра и в нея живееха ларви на дъждовници, което за нас беше знак, че не е замърсена нито от природна умисъл нито от човешко нехайство. Баща ми ме беше предупредил да съм много внимателен, когато пълня вода от извора, за да не вдигна тинята отложена на дъното и да не превърна райската течност в мътен жабуняк.
Задачата по снабдяване с питейна вода от стубела не беше лесна, особено за малко момче като мен. Ежедневно имахме нужда от литри и литри вода, които аз носех близо половин километър на гръб в туби или бутилки натъпкани в раницата ми и често изплезвах език по склоновете на хълма, които курс след курс ставаха все по-стръмни. За моя радост, близо седмица след като водата свърши аз получих разрешение във водоносното си начинание да ползвам помощ – моят любим кон Буда. Той беше скопено животно на почтена възраст, който приемаше моите капризи и закачки със спокойствие и блажено снизхождение. Позволяваше да го яхам и товаря, колкото си поискам, пък и често се опитвах да имитирам дресурите на коне, които веднъж бях гледал в цирка. Той не се сърдеше, не ме и хвърляше. Знаеше, че съм дете и правя всичко от чисто сърце, а още повече винаги получаваше вечер най-голямата порция овес и специални грижи за гривата му. Заедно с него аз успявах бързо да снабдя къщата с необходимата вода за пиене, готвене и миене на съдове и хора и след това имах време да се упражнявам в клоунските си каскади и с усърдието на хлапак да се опитвам да си разбия носа в острите камъни по билото.
Така изминаха още 10 дни безводие. Аз свикнах със задължението си на водоносец а и ритъмът на живот на хората и животните на хълма се приспособи към новата ситуация. Не беше лесно, но пък беше предизвикателство. През деня използвах моя другар за тежкия превоз, а вечер го награждавах с храна и специални грижи. Една от тях беше свободата. Баща ми обикновено връзваше конете за през нощта. Така му бяха в полезрението и кучетата можеха спокойно да обхождат стадото и да го пазят. Но аз знаех, че Буда не обича това. Въпреки, че никога не го показваше агресивно или шумно, аз виждах в очите му тъгата на бегача, чийто порив остава спънат в единия край на въжето. Тънко, но същевременно много здраво. Затова вечер, след като баща ми се прибереше в къщата аз излизах и отвързвах Буда. Оставях го така цяла нощ, а сутринта ставах рано и го връзвах преди баща ми да забележи това мое, макар и подтикнато от най-добри намерения, своеволие. Не знам къде ходеше и какво правеше, но всяка сутрин точно след изгрев слънце Буда ме чакаше близо до въжето си и както винаги безропотно даваше шия, за да го привържа за юлара. Онази сутрин обаче той не беше там. Беше една от утрините, в които тъмночервеният изгрев предизвиква онова особено безпокойство в гърдите, както когато наблюдаваме как буреносните облаци на талази запушват златното небе. Аз се стрелнах по околните поляни, обиколих ливадите по които знаех, че Буда обича да пасе, влязох и в гората като не спирах да викам името му. От коня нямаше и следа. Чувството на мъка и вина се смеси с чудовищна сила с чувството на страх от това, което предстоеше да се случи, щом баща ми разбере за неразумната ми постъпка довела до бягството на коня. Затова, воден единствено от чувството си за самосъхранение аз отидох при въжето, което до скоро служеше за връзка на Буда със сигурността и ограничението и го прерязах между два остри камъка, така че да изглежда като претрито.
Баща ми нищо не каза. Нито ме попита нещо за Буда. Погледна въжето, огледа снощните следи оставени от животното и впи поглед в мен в продължение на няколко секунди. Сториха ми се часове. Макар и да пазех достойнство и гордо да бях преглътнал вината си имах чувството, че очите ми крещят – аз бях, аз погубих Буда. Защото макар и да си бях обещал цял ден да търся моя изчезнал другар, аз някак знаех, че няма да го намеря. Баща ми пое с останалите коне към реката за водопой, а аз с натежала глава и рана в сърцето се отправих към Гаджов кладенец, за да осигуря водата за къщата. Бях сам, бях излъгал и бях станал причина за нещо страшно. Но всъщност страшното едва предстоеше. Когато стигнах до кладенеца и както винаги вдигнах дъсчения капак, който го пазеше от шума и заблудени гадинки, силна миризма на тиня ме блъсна като удар по носа и аз вцепенено се втренчих в дъното с невярващ поглед. От винаги прозрачната вода не бе останал и помен. Вместо това стубелът беше пълен с мътна тинеста течност, която не исках да пипам, камо ли да пия. Моето нещастие се бе удвоило и придоби неподозирани размери. Събрах цялото си останало хлапашко мъжество и вместо да отида при майка и да й изплача мъката си, нарамих съдовете и се отправих към планината, където - на няколко километра по-нагоре знаех, че има чешма, която дърварите са прихванали от един ручей.
Баща ми беше строг и мълчалив човек. Може би не толкова мълчалив, колкото пестелив на думи и се обръщаше към нас домашните само когато остра обективна необходимост налагаше неговата словесна намеса. Мислех си дори, че той разговаря повече с кучетата и конете отколкото с нас, при все че никога не би си признал това. През деня той повече и дума не обели за изчезването на Буда, а и моето търсене излезе безрезултатно. Конят не се отзова нито на плачливите ми призиви, нито на острите ми закани, нито на безнадеждния ми шепот. Вечерта на масата баща ми пи от водата, която бях донесъл от чешмата в планината и въпреки да бях сигурен, че усети разликата той отново не каза нищо.
Минаха още няколко безводни дни, а зимното слънце вече беше загубило своя блясък и някак уморено надничаше иззад стоманено сивото небе. Въпреки всичко все още нямаше изгледи да завали сняг и да дари земята с жадуваната влага. Аз все така ходех за вода до чешмата горе в планината, но пътьом винаги се отбивах до Гаджов кладенец за да проверя дали водата не е станала отново бистра. Тя обаче беше все така мътна и с отблъскващ мирис и аз не можех да си обясня причината. Така че сам и вече без чувството за пълноценен принос към семейството и оцеляването ни, аз изминавах километри с тежкия товар на рамо, за да снабдя къщата с вода.
Един ден баща ми привърза конете на ясла и остана край къщата да върши нещо. Заедно с него при нас останаха и кучетата и аз ги взех на редовния си водоносен курс. За пръв път от доста време насам имах компания в тъжния си преход и това донякъде разведри задачата, която изпълнявах вече само по задължение. Както винаги реших да се отбия до кладенеца и да проверя дали тинята не се е утаила и водата избистрила но отново останах разочарован от вида и миризмата на толкова прекрасната доскоро течност. Тъкмо когато поставях отново капака върху отвора на кладенеца кучетата залаяха и стръвно се впуснаха в бяг надолу в дерето под кладенеца. Аз се затичах след тях викайки ги, като си помислих, че най-вероятно са надушили дирята на сърна, която също е решила да утоли жаждата си на извора. Кучетата тичаха стремглаво, дори се търкаляха по стръмния сипей и аз не можах да ги стигна. Виках ги и им се карах сърдито. Върнах се назад към кладенеца. След малко те пристигнаха тичешком, но едното беше стиснало нещо в здравите си зъби. Погледнах го и ми прималя. Това беше копито с подкова. Подковата на Буда. Аз се строполих на земята, зарових лицето си в шумата и заплаках. Риданията ми огласяваха гората и дълбокото, кой знае докъде, дере и вещаеха толкова скръб и страдание, че дори кучетата, мълчаливо приседнали до мен, не смееха да прошават. Не знам колко време съм лежал в шумата до кладенеца, но в един момент усетих присъствие край мен и сепнато се изправих. Там стоеше баща ми, който ласкаво ме помилва по главата. „Защо вече не носиш вода от кладенеца”, попита ме той. „Мътна е” едва успях да отвърна, задавен в отшумяващите ридания. „Не е” каза той и гребна с шепа в стубела. После поднесе шепа към устните ми и ми даде да отпия. Съществото ми се изпълни с оная блажена радост от чистотата и благодатта, която може да разбере само жадният, когато след дълъг път през пустинята отново отпие глътка вода. Жива вода.

27.03.2009
Разковникь