автор: marcusjunius

Слязох от колата и оставих Миро до колонката да зарежда. Минах между паркираните автомобили пред бензиностанцията. Промъкнах се на една страна, за да не се изцапам в калните им врати. Тези хора не си ли мият колите? Помиярска работа. Цялата ни работа е помиярска, затова сме на този хал.
На тротоара, точно пред вратата на ресторанта се мотаеха две кучета. По-малкото, мръснобяло, лижеше другото, по-едро, кафяво куче под опашката. Бялото куче се надигаше и подпираше с лапи о задника на по-едрото, като се опитваше да се покачи на гърба му. Малката му, оголена, червена пишка опираше в земята всеки път, щом крачетата му се изплъзнеха от кафявия задник и тупнеха обратно долу. Но малкият, мръснобял мръсник упорстваше.

Отворих вратата на ресторанта и влязох в сиво помещение с дървени маси, с барплот край стената, върху който, изкривена под ъгъл, стоеше олющена кафе машина. Една заспала сервитьорка се блъсна в мен, докато обикаляше и забърсваше масa от остатъците, мазните капки и трохите на предишните клиенти. Извини се. Казах ú, че е загубенячка. Седнах на масата, която току що беше изчистила. Извадих цигара и запалих. Дойде друга сервитьорка и ми каза, че в заведението не се пушело. Казах и да ми донесе двойно еспресо с две сметанки и едно захарче и да не ми носи още десет захарчета, които да се мотаят в чинийката и по масата, а аз да трябва да търся кафето си сред тях. Тя отиде нанякъде. Гледах отзад свлечения и задник, чорапогащника, скъсан на левия прасец, подпетените кафяви обувки. Нещастна гледка.

Масата ми беше до прозореца. Стъклото стигаше чак до пода. Двете кучета – бялото и черното – се въртяха точно срещу мен като на мръсна, циментова сцена. Бялото подскачаше, а кафявото приклякваше – явно кучката беше решила да пусне на мръсния помияр. Крачетата на малкия отчаяно дращеха по гърба ú и тя от време на време изквичаваше.

Дойде някакъв младок в евтин, черен костюм с метална табелка на ревера, на която пишеше „Едикойси, Управител” и ми каза, че в заведението и бензиностанцията не се пушело. Попитах го какво става с кафето ми. Казах му също да поръча на сервитьорката и пилешка пържола с гарнитура от домати и краставици, без олио, без сол, без оцет. Казах му, че е много важно да са на кръгчета. И едните, и другите. Той стоеше, без да помръдва. Гледаше като теле – празен поглед, пълен с липса. Липса на всякаква надежда и разбиране. Накрая каза с гробовен глас, че в заведението не се пуши и трябва да напусна.

Белият помияр най-после успя да се качи върху кафявата кучка. Тя беше приклекнала, направо беше легнала на предни и задни лапи. Малко като лъвица, както ги дават по филмите. Кучките могат да приличат на лъвици при определени обстоятелства. Но не и помиярите. Младокът в черния костюм с табелката още стоеше до мен. Нищо не правеше. Пръстите на ръцете му си търсеха място – ту в джобовете, ту преплетени отпред, ту отзад. Попитах го, дали си бърка в гъза, когато ръцете му са отзад. Отново мълчеше и гледаше като теле, като вол, който няма идея, а когато получи идея, няма желание, нито сили да я вкара в действие. Попитах го дали иска да ме удари, или ще отиде да каже на тъпата кучка с провисналия задник и скъсания чорапогащник да ми донесе кафето и пилешката пържола с домати и краставички на кръгчета без олио без сол без оцет. Казах му, че е много важно да са без сол и да са на кръгчета. Едикойси отстъпи две крачки назад, извади мобилен телефон от онези, дето ги подаряват с разни промоции и смотолеви, че щял да се обади на полицията.

Точно в този момент белият помияр го вкара на кучката, която лежеше като лъвица. Колкото повече гледах как белият помияр ú го начуква, толкова по не ми приличаше на лъвица, а на обикновен, кафяв, женски помияр, който забременява всяка година и после гледа как Управителят Едикойси или някоя от сервитьорките набутват малките помиярчета, още мокри, в голяма, черна, ДЕБЕЛА найлонова торба и я завързват отгоре, а после уплътняват възела с тиксо. Мариана беше такава. Готова да легне с всеки, стига той да ú прилича на готов да гледа деца. Накрая си го намери. Нещастното, тъпо даскалче не може да плаща дори наема и изобщо не знам как храни трите чавчета, които тя му народи. Ако Мариана беше кучка, досега да се е намерил със сигурност някой Управител Едикойси, който да завърже и нея, и копелетата ú в дебел, черен чувал.

А моят управител Едикойси още държеше телефона в ръка и се правеше, че набира номер. На полицията. Джипът ми спря пред вратата на ресторанта и отърка гуми в бордюра. Големи гуми, обичам големи гуми – поръчах му нестандартни джанти, защото обичам големи гуми. На тринайсет баща ми най-после ми купи колело. Последен от всички в класа, защото баща ми беше училищен възпитател. Това е, когато някой не е изкласил дори и за даскал. Тогава е „възпитател”. Беше колелото с най-малките гуми в квартала. Бях вече на тринайсет, а „възпитателят” ми купи детско колело. Джипът спря точно пред витринния прозорец и вътре притъмня. Миро слезе бавно. Тежък е. Казвам му да ходи на фитнес. Или да тича и да не се тъпче толкова. Прескочи двата помияра, които вече се бяха заклещили напълно и влезе в заведението. Попита ме, какво става, шефе? Казах му, че още не са ми взели поръчката, защото управителят има друга работа. Обажда се на полицията. В заведението не се пуши, Миро, казах му. Управителят пребледня и прибра телефона. Миро му каза, че иска да му покажат тоалетната и го хвана под ръка. Отидоха нанякъде. Кафето! – извиках след тях. Сервитьорките никакви не се виждаха.

Двата помияра пред стъклото се въртяха, вкопчени един в друг със задните си части. От време навреме някой изскимтяваше. Опитвах се да разбера дали е мъжкият или е женският, но гласовете на помиярите си приличат. Те могат само да се скъсват от безсмислено шибане и да скимтят. Белият и кафявият се въртяха в кръг, ей така, както бяха закачени и се отдалечиха по алеята в посока към изхода за магистралата. Минаха покрай контейнерите за смет на бензиностанцията, там спряха за малко да си поемат дъх, извиха глави един към друг и се облизаха по муцуните, после продължиха странния си танц. Приличаха на разбалансиран сапунен балон. На труп, хвърлен в дълбокото с едно паве на шията и едно – на краката.

Миро дойде. Беше се изпикал и си беше измил ръцете. Имаше няколко малки, червени точици върху ризата. Келвин Клайн. Истинска. Плащам на Миро достатъчно, за да може да носи СК и да чука скъпи пички. Знам, че ме харесва, но ако не носи СК и няма пари за скъпи пички, харесването няма да го спре да ме продаде за СК и скъпи пички. Но Миро е добър.

Кафетата дойдоха, и пилешки пържоли и един голям поднос с домати и краставици. Без сол. Без олио. И най-важното – на кръгчета. Донесе ги трета сервитьорка – по-млада, с напукана долна устна и ужасен, червеникав грим. Докато се навеждаше да остави сметката под поставката със салфетките, ме лъхна миризма на пържени картофи и пот. Казах ú да си слага пастелни цветове, че така изглежда като курва. Тя облиза спуканата си долна устна и си тръгна, без да отговори. Миро я викна обратно и повтори моите думи, но с друг шрифт и с леко наклонена надясно глава. Тя кимна и каза „добре”. После облиза спуканата си долна устна и си тръгна.

Оставих десет кинта бакшиш. Разрязах едно хлебче и натъпках в него остатъците от моята пържола. Миро не оставя остатъци. Сервитьорите не се виждаха никъде. Никой не се виждаше наоколо. Излязохме. Продължаваше да вали дребен, гнусен дъждец. В далечината видях помиярите – все още бяха закачени един за друг и вече почти бяха стигнали до изхода за магистралата. Седнах отзад, отдясно – както обикновено – и казах на Миро да спре до псетата, за да им хвърля хляба с остатъците. Миро потегли. Каза, че що да спирал, никой не можел да яде, докато се ебе. Казах му, че ще си го изядат после. Приближавахме се към тях много бавно. Тогава те се завъртяха отново в някакъв бесен, заклещен кадрил, едно от тях изквича, но не знам кое, а може би и двете, пресякоха лентата за ускоряване и излязоха на главното платно. Един ТИР с лого на Вили Бец премина през тях като огромна, жълта планина и ги разпердушини.

ТИРът замина. След него остана дълга, релефна, червена следа. Беше поне двайсет метра. Никога не съм виждал по-дълга червена следа от прегазен помияр. Казах на Миро да спре, а той каза, че вече няма смисъл. Въпреки това спря. Отворих прозореца и изхвърлих хляба и остатъците в канавката. Повдигнах подлакътника между двете задни седалки. Отдолу имам вграден малък хладилник. Извадих си една бира и я отворих.

После продължихме.