Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: boqdjiqsofiq
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13953

Онлайн са:
Анонимни: 449
ХуЛитери: 4
Всичко: 453

Онлайн сега:
:: marathon
:: Albatros
:: rajsun
:: Cyriana

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСкитникът сред звездите
раздел: Фантастика
автор: fractal

Буди се сред галактическата нощ с изтръпнали пръсти и болки в ставите. Безмислено е да отваря веднага очи - картината е една и съща от незапомнени времена. В малката космическа капсула уредите лекичко присветват, на мониторите - само черна междузвездна пустош. Няма идея накъде лети - задал е някакви координати, предполагайки наличие на планета с бази, но кога ще стигне до нея не го вълнува. И дали там или другаде... все едно.
Има време да обикаля Вселената безброй пъти.
Сам е.
Най-страшният му враг е времето.

* * *
Земята... останала някъде далече във времепространството, принадлежност на миналото в най - затънтения край на Млечния път. Отдавна избяга оттам след продължителната и безсмислена война, в която малко от скъпите му хора оцеляха. Не понесе разрухата и пое с първите колонизатори на нови светове. В разбитото му от болка съзнание полека се зароди тръпката на първооткривател, копнеж по новия, по-добър свят, мечтите пропълзяха от дълбоката, скрита яма и придобиха форма...
Пътуваха няколко светлинни години. Малко преди да доближат планетата с предполагаеми добри условия на живот за човеците, попаднаха на извънземна флотилия. Никой от членовете на експедицията не оживя. Освен него - заложник на странна, неописуемо напреднала и жестока цивилизация.
Затвориха го в обширна клетка, заградена от силово поле и започнаха експериментите. Тялото му със своята тленност не ги интересуваше, искаха съзнанието му. Обект на обстойни анализи, продължителни сеанси, в полусън или буден - не знаеше колко са, кои са, и какво искат от него. Комуникираха телепатично, повече с образи.
Вероятно скоро разбраха колко низш е мозъкът му спрямо техните.
В моментите на бдение, освободен от наблюдението им, той прецизно подреждаше мислите си, дори успя да въведе в миникомпютъра си кратко резюме на преживяното.
Не виждаше съществата около себе си, усещаше обаче присъствието им и се опитваше да отгатне намеренията им. Дали ще го унищожат като непотребен вече биоматериал, като омръзнала им играчка? Каква е целта на всичките им експерименти?
След изследванията започна обучението му. Държаха го буден с денонощия, според вече притъпения му усет за време, познанията го заливаха като лава, съзнанието гореше... после покой, дълбок сън, и пак телепатични вълни.
Новото знание преобърна всичките му представи за Вселената и нейните закони. Опита се да намери думи, за да опише наученото - не успя, формата му се изплъзваше, оставаше съдържанието. Усещаше как мозъкът му работи с пълен капацитет, знанието клокочеше в него, напираше.
Оставиха го да почива по - дълго. Трябваше им възстановен.
И се върнаха за втория, жесток експеримент, насочен изцяло в емоционалния му свят. Киселина в раните му.
Нужни им бяха минути, за да го разберат.
А той се убеди в едно - те почти не притежаваха човечност. Не нараняваха физически - но не от любов към ближния, а от липса на интерес. Тези същества притежаваха съвършен разум и аналитични способности, умееха да използуват ресурсите на космоса по уникален начин и живееха, тласкани единствено от ненаситно любопитство.
Продължиха да разфасоват чувствата и спомените за обичаните от него хора като безстрастни касапи. Той не издържа - крещя безумно, мята се в силовия си затвор, плака с часове. Поведението му като че ги подтикна да удължат страданията му. Краят на опитите им се губеше в продължителен и тежък сън, предизвикан от хипноза.
Когато се събуди, усети необичайна издутина малко под лявото рамо, близо до мишницата. Първо опипа мястото, озадачен какво са присадили извънземните. Успя да се огледа в отразяващите повърхности на колана, очилата, кутийката на миникомпютъра. Концентриран в мислите, не успя да регистрира някаква промяна. Не усещаше обаче студ и глад така остро. Слухът, зрението и обонянието му бяха изострени, хищнически. Осезанието също, но сякаш повече енергийно, трепет по връхчетата на пръстите.
Стана внимателно, полека запристъпва към сивкавата мъгла, ограничила пространството на затвора му. Мина през нея неусетно, забърза, стъпките му сякаш бяха направлявани от разстояние, пак телепатично. Неочаквано се намери до обширен прозрачен екран и видя звездната нощ навън. Самота и звезди. И милионите пусти, недружелюбни планети. Отсега нататък те щяха да бъдат единствените му спътници.
Прозрението се сгромоляса върху изтерзаното му съзнание.
Бяха го наказали с лишаване от смърт.
* * *
Безсмъртието му тегне вече хилядолетия.
Вечен скитник, без възраст, с угаснали чувства и памет като гигантска информационна банка. Безпокойни очи и самотата на почти луд изследовател.
Преди да го изстрелят към печалната му одисея, едно от онези същества все пак се смили и препрограмира присадката му, докато той спеше. Разбрало повече от другите в екипа и достигнало сърцевината на болката му, то взе решение - безсмъртието да спре, ако той се влюби в огледалното нему съзнание.
Което си беше поредната соленичка шега на извънземните - къде в безкрайността би могъл да намери възлюбената?
* * *
Една случайна дума в пространството е заблуден куршум.
Траекторията й не може да се предвиди.
Едно име бе изписано на мокрия пясък - приумица... или проблясък на паметта?
* * *
...На малка и неизвестна планета в най - затънтения и рядко посещаван край на една от централните галактики, на брега на океан живее Алтейд. Никой от малобройния народ, населяващ планетата, не знае каква е тя - дали ангел, вещица, морско божество или просто странна, полулуда жена. В къщата си от дърво и камък тя вари билки, гадае по звездите, лекува децата и помага на жените при раждане. Алтейд е много стара, хората говорят, че е дошла тук с първите земни заселници. Всъщност духът й е древен и произлиза от южните брегове на Земята, макар да изглежда само на 36 земни години. Алтейд носи тъмните си коси разпуснати и се усмихва отнесено. Нощем слиза на брега, плува, после дълго лежи на пясъка и съзерцава светлинките на корабите.
Синът й е далеч, в срещуположния край на галактиката. Роден по време на колонизаторския полет, той вече бе пораснал младеж при пристигането им тук. Скоро след кацането пое по свой път и остави майка си да се грижи за малката група заселници.
Алтейд получава мисли от него почти всеки ден и майчиното й сърце е спокойно.
Но нещо странно напоследък тревожи съня й.
И тя дълго се взира в звездите, като че безкрайните им нанизи съдържат думите на отговора.
* * *
Смътни образи проблясват в съня на Звездния скитник. Времето му праща кодирани съобщения. Съществата са му предали част от способностите си - да предвижда бъдещето, да улавя телепатично мисли.
Той стене в съня си, образите стават все по-ясни и натрапчиви, някой му говори, жестикулира. Някой?! Откога не е виждал живо същество?
Преди много години улови животинче близо до една от базите, в полупустинен район. Още бебе, прилично на земните броненосци, но с повече козинка около ушите. Хранеше го с протеинова смес през тръбичка. Тогава усети как малкото безмълвно същество му предава нещо като картини, неясни пейзажи и силуети.
В моментите на почивка в капсулата го слагаше на коленете си и дълго го галеше и почесваше около ушите. Животинчето го гледаше втренчено с лъскавите си тъмнозелени очи и му говореше на странния си образен език.
Едно обаче не беше отчел - че това мъничко същество не е осъдено като него на безсмъртие. То почина от старост. При смъртта му плака горестно, като дете. И се закле във вечната си самота.
Оттогава приятели му бяха само камъните по пустите планетни повърхности. Имаше цяла колекция - и усещаше енергията им, говореше им. Като че те носеха части от древни послания и го призоваваха да ги разчете. Той бе започнал да осъзнава историята на Вселената, нишките на събитията, придобивайки цялостното знание на извънземните си похитители, но камъните бяха отделни бази данни и съдържаха огромно количество информация. Камъните - единствените му събеседници в хилядите години изгнание.
В началото, когато спираше на населени планети, разменяше по някоя дума с местните жители, макар че за милисекунди проникваше в мислите им и нямаше нужда от разговори. Впоследствие му бяха достатъчни само няколко жеста - предпочиташе да мълчи, да поддържа умишлено разстоянието между тях и себе си. Така нямаше опасност да се привърже и да поиска да остане някъде за дълго.
Защото знаеше цената на загубата. Не можеше да понесе края на тези около него, а и те биха приели най-малкото с резерви непроменливата му външност, перфектното здраве и несекващата сила.
Постепенно започна да си избира бази, обслужвани изцяло от машини. На роботите им беше все едно какъв е.
* * *
Тревожните сънища се повтарят нощ след нощ, образите стават по-ярки. Спомени... от Земята, от най-скъпите му хора... болка. Буди се с гърлен рев, стене, после, сепнат, поглежда към камъните. Искрят в мрака, потрепват ритмично, той разбира. Проверява координатите - поредната планета с живи същества е наблизо. Интуитивно усеща, че трябва да спре там, някакъв скрит отговор напира в мисълта му, оформят се думи, алармите в съзнанието му се активират. Кого ще срещне там? Дали го очаква опасност?
* * *
Алтейд слиза посред нощ на брега, стиснала в юмрук любимото си камъче. Един малък червен ахат, прозрачен и загладен от вълните, лежи в шепата й. За кой ли път го вдига срещу светлината на звездите и разглежда пукнатината му. Наранено сърце, голямо колкото нокътя на малкия й пръст.
Върви бавно, унесена в спомени. Думи от забравен земен език се редят пред очите й. Някога го е учила. Името й на този език означава "завинаги".
Присяда на пясъка и пише нещо. "Светлият" - на същия този език. Като че беше име на град, с мъка си припомня тя. Град на северен бряг, пристанище, военноморска база. Кой беше този град? Била ли е там? Толкова отдавна е напуснала Земята... и с нея нищо не я свързва - освен този ахат.
"Светлият" остава изписан в пясъка. Като че вълните и вятърът се наговарят да го запазят.
* * *
Наближава планетата, обикаля в орбита, постепенно снишава и накрая меко приземява капсулата. Отдавна не е бил на място с океани и вечнозелени гори - и въздух, годен за дишане. Отваря люка, бавно излиза, вдишва, оглежда се. Нощ е, недалеч трепкат светлинките на селище.
Върви предпазливо. Излиза на брега, сред дюни и кълба фосфоресциращи в тъмножълто водорасли. Сетивата му - отворени, щастливи. Откога не е изпитвал такава лекота. Крачи бавно, наслаждава се на въздуха, на освежаващия мрак, на белия шум от вълните.
И вижда думите в пясъка.
"Светлият".
Земята.
Градът на Северния бряг. Живял е там. Бил е щастлив.
Болката го поваля на брега, сгърчен, вцепенен. Съзнанието му се раздира от вой на аларми, той запушва уши, оглушал от вика си.
Тъмнината го засмуква в бесен въртоп. Мисълта угасва. Той потъва, потъва, докато нечии криле го понасят в безпаметен полет.
* * *
Алтейд се събужда от удар по портата. Някой я зове.
Грабва наметалото си, хуква боса. Навън няма никого.
Не е сънувала.
Още е дълбока нощ, близо до зазоряване. Алтейд вижда в тъмното - наистина е сама. Но зовът се повтаря и потретва, идва отнякъде. Тя спира, съсредоточена, улавя посоката, хуква пак.
Брегът. Долу в ниското. Тича, вълните гонят босите й стъпала.
Надписът.
Океанът и вятърът са го пощадили.
Но каква е тази тъмна купчина до издълбаните в пясъка букви?
Тича към нея.
Един мъж в чуждоземен космически екип лежи в безсъзнание.
Алтейд коленичи, опипва пулса му, лекичко се опитва да го обърне по гръб. Тихите му стенания издават болка. Видимо не е ранен, установява тя. Болката иде отвътре.
Гали го леко по челото, припява магически думи - като на малко болно дете. Сеща се за камъчето - вади го от малката кесийка на врата си, разтваря юмрука му. Дишането му се нормализира. Като че е заспал.
Алтейд сяда на пясъка и се замисля. Не иска да го оставя така - сам, но е още рано да вика мъжете от селото. Решава да бди над него, докато съмне. Дано мъничкият камък попие болката му.
* * *
Тъмнината постепенно изчезва. Той лежи на непознат бряг, светло е, искрящосиньо. Нечии криле го галят по лицето. Отдавна забравено щастие се прокрадва в сетивата му.
Буден е, но не смее да отвори очи. Ярки, размазани облаци преминават високо, спускат се внезапно, обгръщат го. Силует с разлети очертания, развети коси... Като че не е сам. Не е сам?!
Отваря очи, отърсва се, скача. Тя бързо се изправя срещу него. Мисълта му се сблъсква с мощно съзнание, с лъчиста енергия и тъмна мъдрост. Научава името й, миналото й, цялата й памет е сканирана и съхранена в неговата. Тя го гледа втренчено, мълчи, после свежда очи към надписа. Той знае. Тя е била там.
Алтейд разбира откъде е изригнала скръбта му.
Безсмъртният отваря шепа и вижда червеното камъче.
Върнах ти сърцето, прочита мисълта й той. Тя му говори на същия земен език, от ниските земи на северния бряг. Беше го загубил на юг, преди да напуснеш земята. Това е твоето сърце, с пукнатината.
Той приближава ръка близо до очите си, разглежда ахата. Една мъничка, съвършена тъмночервена спирала се вие в ядрото му. Взира се в нея, вдигнал камъка срещу утринното слънце. Буквичка "С". Скитник. "Светлият".
Неговото вкаменено от самота и болка сърце. Открила го е и пазила стотици години.
Докато той осъзнае пътя на завръщането, за да го намери отново.
Тя е тук, за да лекува болката, да затвори пукнатината.
Ти си моето огледално съзнание, отговаря й с мисъл.
Намерих те.
Още една полупрозрачна ципа се разпуква и разкрива тайната на извънземното, препрограмирало биочипа му.
Той крещи от облекчение, сълзи на щастие искрят в ъгълчетата под клепачите.
Алтейд го наблюдава, неподвижна, смутена. Трябва да обучи заместничка - кой ще лекува болните и ще помага на родилките, кой ще събира билки и ще предсказва времето по звездите. Тя няма вече да го прави - нейното време на тази планета е свършило.
Знае пътя, но не го вижда.
Ангел с вързани очи.
Не усеща кога се е хвърлила в прегръдката на Звездния скитник.
* * *
Вселенските сили се кикотят и тракат заровете си. Време е за нови залози.
Извънземното отново преглежда информационната банка на експеримента с Безсмъртния и за първи път усеща нещо като умиротворение.


Публикувано от BlackCat на 09.08.2004 @ 00:25:47 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   fractal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.01.2022 год. / 16:35:59 часа

добави твой текст
"Скитникът сред звездите" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Скитникът сред звездите
от dara33 (dara33@bitex.bg) на 09.08.2004 @ 19:26:43
(Профил | Изпрати бележка) http://dara33.blog.bg/
много добро произведение

поздрав от мен