автор: marcusjunius

А, и тази сутрин Стьопа спа до късно, после се почеса между краката през крачола на провисналите си боксерки и стана, защото не беше време да се бръсне, но можеше да пие една водка.

Стьопа живееше на единайсетия етаж на най-крайния панелен блок в Косморанкино – най-спокойният сибирски град по времето на Сталин, а и сега също, но по различни причини. По Сталиново време градчето беше дом на Института за развитие на прахосмукачките (ИРП) и на Лагер за доброволен труд „Парламентарен контрол” (да се чете „ле-де-те-пе-ка”). Половината възрастно население на града работеше в ИРП, а другата половина – в ЛДТПК, а населението общо с децата наброяваше четиринайсет хиляди души. Пенсионери и старци нямаше.

Блокът на Стьопа беше от най-хубавите – с боядисани някога в червено тераси, с асансьор, който помнеше, и с шахта за изхвърляне на отпадъците – от онези, дето имат капак на всеки етаж и като си изхвърлиш боклука, той пада направо в контейнер, в една специална стаичка на партера. За да бъдат улеснени трудовите хора.

Беше лято и навън температурите не падаха под нулата, така че Стьопа спеше само по бели гащета, имаше три чифта, сменяше ги редовно, а понякога и ги переше. Апартаментът му се състоеше от стая с кухненски бокс, в който имаше един котлон, плюс баня с кенеф (извън бокса). Самото съвършенство. Имаше и един голям прозорец, който гледаше към прекрасните открити пространства на Сибир, а по-точно – към Жълтото блато. Жълтото блато беше някакъв природен феномен и беше в каталога със забележителностите на града. Никой не знаеше колко е дълбоко блатото, а и на никого не му се проверяваше. То беше покрито с гъста плетеница от миризливи, незелени растения. Детският фолклор твърдеше, че било дълбоко колкото до другия край на Света, но Стьопа отдавна не беше дете и не говореше с деца.

След две водки, които щяха да бъдат последните в живота му, Стьопа, както всяка сутрин, отиде до прозореца и се загледа в блатото. Навън беше мрачно, леко мъгливо и от единичното стъкло на прозореца му го лъхна студ, така че той реши да се облече набързо и да събуди съседа си Петя, за да пият и неговите две последни водки, завинаги. В този момент обаче нещо сграбчи вниманието на сънения Степан Климкин – около блатото се суетяха някакви хора. Бяха една-две жени и няколко деца, а едно от децата даже беше нагазило до колене в ледените води на Жълтото блато. Стьопа бе наистина заинтригуван – никой никога не се доближаваше до блатото, а камо ли ако беше дете, а камо ли и да нагази! Граматически мисълта на Стьопа протече горе-долу така, но по-бързо. Откъм групичката се чуваха викове и вопли и той отвори прозореца, за да чуе по-добре.

- ... и къде пропадна, къде?
- Не го виждам, не го виждам хич даже!
- Моля ви, моля ви върнете ме при мама!
- Ой, ой, ой! Бедничките, бедничките ми дечица!

Това за Степан бе достатъчно. Разтрепери се от вълнение – сега беше дошъл неговият миг! Той, Стьопа Климкин, щеше да спаси тези деца!

Разтича се из къщи, нахлузи старите си, изтъркани работни гащи, навлече един потник и направо върху него – канадката. В ума му трескаво се въртеше някаква мисъл: „Вземи най-важното, най-важното вземи!” Той отвори чекмеджето на кухненския шкаф и започна да вади разни неща и да ги пъха по джобовете си. После мушна крака в омачканите кубинки и изхвръкна на площадката пред асансьора, но там му хрумна нещо и се върна назад по коридора до последната врата, в дъното. Облегна се на звънеца с израза на човек, който няма да спре да звъни, докато звънчевата бобина не се разтопи. След около минута вратата се открехна и в процепа се показа сънена глава.
- Само ти, Стьопа-идиота, можеш да ми звъниш в неработен ден по това време! – измуча дрезгав глас.
- Петя! Ти си безработен! – кресна Степан в лицето на своя приятел и съсед. – За теб всеки ден е неработен! Спешен случай, идвай!
- Айде сега, ще се обиждаме! – намуси се Петя. – Все едно ти работиш нещо, откакто закриха ледетепикалника!
- Идвай! – дърпаше го Степан.
- Къде, идиоте?
- Децата, децата ни се давят!
- Ти нямаш деца!
- Децата от училището, давят се в блатото!
- Степан, ти си кретен! – рече неочаквано кротко Петя. – Никой с ума си не доближава блатото, а камо ли децата! – и тресна вратата в лицето му.

Стьопа стоя известно време пред затворената врата, после хукна обратно към асансьора. Пътьом надникна в шахтата за изхвърляне на боклук – отдавна останала без капак – и видя, че има поне още два етажа, докато купчината смет стигнеше до нивото на единайсетия. Това беше добре.

Асансьорът, както никога, беше на неговия етаж и той с устрем се втурна вътре и натисна бутона за седмия етаж – бутоните от първия до шестия не работеха и от седмия се слизаше пеша, което не беше проблем. По-лошото беше, че в обратната посока беше същото, но нейсе, за това ли да се тревожи. Докато асансьорът се движеше бавно надолу, Степан извади от джобовете си нещата, които мозъкът му сам бе определил като „най-важното”. Беше взел четири стари, използвани самобръсначки. Стъклото на асансьорната врата на осмия етаж беше счупено и през дупката ú Стьопа изхвърли самобръсначките на площадката на осмия. Ама че работа.

Когато дотича до езерото, той завари там две от учителките на първи клас (Лена, по-младата, май го харесваше), ревящи, заедно със седем-осем деца, които се суетяха наоколо. Две бяха нагазили до колене, но не смееха да влязат по-навътре.
- К’во става бе? – кресна Степан в лицето на Маря, по-възрастната учителка.
- Ми децата май ги няма, май изчезнаха, май ги погубихме ой-ой, не знам вече, не знам! – занарежда тя, а Лена само хлипаше.
- Ей ти, малкия, излез от там! – кресна Степан на едното от момчетата, което беше нагазило по-навътре.

После се спусна и измъкна и двамата смелчаци от калта, като ги влачеше за яките на шубките. Разбутаната тиня под краката им се оригваше и наоколо се развоня на гнило. Корените и влачещите се стъбла се разделяха под тях, а после отново се събираха, за да покрият черната вода.

Степан погледна жълтото блато, ширнало се пред него, помисли за момент, а после съблече канадката, събу вече мокрите кубинките и нагази – първо до колене, после до кръста, после до гърдите... Обърна се назад и не видя брега – мъглата се беше сгъстила внезапно, като лепкава слуз и не пропускаше образи. Пропускаше само хлипанията на децата. А някъде, някъде напред, Стьопа май дочу детски гласове. Привидя му се рошава глава, която потъва между растенията – бавно, като в кладенец от мазут. „Почакай, сега ще ви спася, дечицаааа!” – извика той и направи още една крачка напред...

***

Вова Перкин от Общината на Косморанкино и Михаил Владимирович Степуха от Профсъюзния комитет на бившия ЛДТПК спореха как се погребва човек без тяло. Спорът не вървеше наникъде и Вова рече:
- Виж, по дяволите, дай да пием по едно и ще поговорим пак а?

Вече на бюрото в кабинета на Перкин, Степуха изпухтя след първата водка и каза, леко тържествено:
- Така и не разбрах защо идиотът е влязъл в блатото? Привидели му се били някакви деца, викат!
- Защо, защо! Ние с теб сме работили цял живот в ИРеПе – верно, глътнали сме малко радиация от „прахосмукачките”, твоят Маник има шест пръста на едната ръка, а мойта Катя – оная... бенка, знаеш... но иначе – какво сме видели ние? А онези, в те-пе-ка-то! Чувал съм, че там на „лагер” били не само набедени политици, ами и... абе всякакви! Даже... – тук Вова замълча за миг – ... даже деца! Имало специално крило за провинили се малолетни. Говори се, че Стьопа Климкин е бил милиционер от охраната точно в онова крило!
- Леле! – повдигна вежди Михаил Владимирович. – Е, хайде тогава по още едно – за Бог да прости!

***

Докато Перкин и Степуха се напиваха в негова чест, Степан Климкин лежеше в една бяла, чиста стая и една бяла светлина светеше точно в очите му. До него пък седяха две прекрасни същества в бяло и му говореха на непознат език. А през прозореца от дясната си страна Стьопа виждаше огромна, огромна надвесена над него фигура. Това, помисли си Степан, трябва да беше Бог. „Ей, Бог!” – кресна Степан. „Да вземеш да спасиш децата!” И се опита да скочи рязко. Двете красиви, бели фигури го натиснаха обратно в леглото, като му говореха успокоително.

После дойде преводачът и всичко се изясни. Милите местни хора бяха намерили Стьопа на брега на океана, край някаква огромна къртичина. Той бил целият полепнал в кал и в някакви мазни, жълти растения. Бил в безсъзнание.

След продължителен разговор, в който нито една от страните изглежда не вярваше на другата (Степан смяташе, че е умрял, а хората в бяло – че е незаконен имигрант), Стьопа се осмели да попита:
- Добре, по-дяволите, ако не съм умрял, тогава къде съм?
- Как гдйе!? – ококори се преводачът, седмо поколение внук на руски емигранти. – Амчи на Великденските острови!

И посочи на Степан каменния колос, който почти надничаше в болничния му прозорец...