автор: tomatroev

6

„Трябва да донесете хубави, широки дъски!” – каза ни един ден учителят по трудово обучение.
Щели сме да правим дъска за хляб.
Дъбови да бъдат дъските, можело и чам, в краен случай...
И откъде да ги намерим такива?
А, той не знаел, но до половин час да сме се върнели с работен материал.
След като учителят по трудово обучение ни изгони, ние се скупчихме отвън на студа и започнахме да умуваме. Вътре в работилницата печката сигурно вече е разпалена. Представяхме си как бумти приятно, радиото свири... Искахме да сме вътре, на топло и затова трябваше да направим нещо. Дърводелският цех бе на брега на морето, близо до училището. Отвън имаше наредени всякакви дъски. Изровихме няколко чамови парчета, успяхме да откраднем и две-три от наредените дъски, и победоносно стоварихме всичко това пред училищната работилница.
Този път учителят остана много доволен. Той ги прибра вътре, каза ни, че сега ще прави от тях необходимите "заготовки" и ни пусна вътре на топло.
Беше ни жал за хубавите дъски. Защо ли трябваше да му ги даваме? Кой знае какво е намислил. Някой спомена, че учителят си правел лодка. Това е. Дъските са му трябвало за лодката, говорихме си ние шепнешком. Затова ни е изгонил. Така е правел и с другите класове.
Не знам дали тогава ни е хрумнала идеята и дали учителят е виновен, но месец по-късно, когато времето се позатопли, и ние решихме да си направим лодка.
Нашата изба бе идеално място за тази работа.
Тя бе преградена на две и във вътрешната и продълговата част разположихме нашата работилница.
Ние и преди това обичахме да се заседяваме там, но по съвсем друга, малко по-особена причина.
Тази част на избата не бе висока, но затова пък по-светла, защото се осветяваше от две тесни и продълговати прозорчета, преградени с масивни метални решетки. Горе, точно над нас, на първия етаж, се помещаваше кабинетът по шев и кройка към Техникума по туризъм. Училищната сграда срещу нас, събрала под покрива си едновременно техникум и гимназия, се е оказала тясна и недостатъчна и затова се е наложило да използват и част от нашата къща.
За щастие, защото прозорчетата бяха точно от двете страни на стъпалата към входа на кабинета и от там непрекъснато влизаха или излизаха рояци ученички.
Разположението на прозорчетата бе такова, че нашата гледна точка се оказваше по-специфична, малко изотдолу.
Момичетата не ни виждаха, но затова пък ние тях - много добре.
По онова време ученичките ходеха на практика с тъмносини престилки. Престилките бяха с малки заоблени бели якички около врата, а отпред се закопчаваха от горе до долу с ред големи черни копчета.
От историята знаем, че през всички времена, жените винаги са били еднакво суетни. Дори и при тоталитаризма. И макар че въпросните престилки, дълги, широки и едноцветни, бяха сякаш създадени специално с цел да прикрият всяка женственост и да не допуснат и намек за сексуалност, момичетата все пак намираха начин да бъдат предизвикателни.
С малко хитрост, те можеха да превърнат недостатъците на престилката в нейни безспорни предимства. Достатъчно бе да я подгънат над коленете и съвсем небрежно да оставят последните горни и долни копчета незакопчани. Прибавете към това и силно пристегнатото в кръста тъмносиньо коланче от същия плат / а при някои - бяло, кожено, с малка метална тока! /, което, освен че подчертава ханша, допълнително повдига нагоре престилката и още повече оголва бедрата... Кой мъж би останал равнодушен към тази съблазнителна гледка?
А ако той е четиринадесетгодишен? И по една щастлива случайност има възможност да види скришом дори малко повече от онова, което момичетата са преценили, че могат да покажат?
Приклекнали, ние надничахме през прозорчетата. Мястото бе влажно, неудобно, но затова пък - благодатно. Под носа ни / или по-точно - над носа ни /, буквално на една ръка разстояние, минаваха гладки, светли и топли бедра. Не виждахме лицата на момичетата, но това нямаше голямо значение. Много по-интересно бе другото. Ала дали, защото прозорчето бе недостатъчно широко или престилката и на най-смелото момиче - недостатъчно къса, уви, колкото и да се напрягаме и да източваме шии, така и не успяваме да зърнем поне за миг онова заветно място, където двете бедра се сливат... Опитваме се пак, бедрата се откриват пред погледа ни все повече и повече и сякаш нямат край. "Така, като гледаме, каза веднъж Въско, ще вземат да ни се удължат вратовете! Какво ще правим после, не знам?!"
Беше уж на шега. Майтап, но после започнахме тайно да се оглеждаме един друг. Можеше ли да стане такова нещо? Въско бил чел за някакво африканско племе. Освен гривни на носа, си слагали и на вратовете някакви обръчи. Започвали още от деца. Отначало един обръч, после над него втори, трети. Имало туземци с по десет-петнадесет обръча и с невероятно дългите си вратове изглеждали като някакви странни жирафи. Те обаче не се притеснявали, защото според тях с обръчите били по-красиви.
И аз бях чел за тях. Също и за едни други, които пък, за да станат по-хубави, си разтягали ушите.
Като се прибрах в къщи, застанах пред огледалото. Вратът ми бе тънък, с изпъкнала адамова ябълка отпред и като че ли още по-дълъг. Вече няма да надзъртам толкова много през прозорчето на избата!
Думите на Въско не излизаха от главата ми.
През нощта, вместо както обикновено, да ми се явят момичетата с техните зашеметяващи бедра, сънувах кошмари: плуваме с лодката в морето, до лодката плува "докторак", после изведнъж се оказва, че това не е "докторак", а съм аз самия, и че не съм в морето, а в класната стая, изпитват ме и аз не мога да стана, защото всички ще ми се смеят заради грозните ми патешки крака, с дълги плавници, които крия под чина.
Може би трябва да поясня, че "докторакът" е дива патица, през зимата идва в залива, заедно с "карказелите" и "корнидите", но е по-едър от тях и с още по-дълга и извита шия...
Но дори и с риск да ни се удължат вратовете - ние продължавахме да заничаме през прозорчетата и да оглеждаме ученичките от техникума.
Започнахме да правим и лодката.
Веднъж вече бяхме направили една, но по-малка, по-скоро нещо като кану, от лека дървена конструкция, покрита с брезент, предварително напоен с безир, за да не пропуска вода.
Сега решихме, че вече е време да построим истинска лодка, която да ни побере всичките. Този път искахме да сложим здрави букови ребра и да я обковем цялата с шперплат.
Необходимият ни дървен материал щяхме да вземем от същия дърводелски цех.
Наистина, беше доста по-далече от нашата къща
Минаваме оттатък пристанището. Зад него бяха Старото казино и Милицията. Казиното имаше голяма тераса, висяща над водата и от нея можеше дори да се хвърлят въдици. Горе винаги беше много оживено, ала долу, под плочата, подпряна на високи колони, брегът бе диви пуст.
После морето навлизаше още по-навътре в сушата. Откъм гърба на Милицията обаче нямаше такива големи тераси. Обратно, сякаш направо от морето, отвесно, се издигаше дълга и висока като крепост мръсночервена сграда с множество малки продълговати прозорчета по нея.
След Милицията, брегът пак ставаше открит и широк, а морето - плитко и каменисто. Беше подобен на нашия - редуваха се канали, няколко стари, разядени от вълните циментови буни и дори малък плаж. Зад него, през избуелите храсталаци, се минаваше по тясна пътечка, която в другия край на този пущинак, достигаше изведнъж до широк черен път.
От дясно на пътя, в дълга редица, бяха разположени навеси и работилници на дърводелната. От ляво бе морето.
Когато и да минем, отвън, пред навесите, винаги имаше запален огън, а под него - огромен казан, пълен догоре с врящ туткал. От време на време работниците бавно разбъркват с тясна дървена лопата туткала, от него се вие пара, непрестанна се отделят и пукат големи кафяви мехури и тежка сладникава миризма на топло лепило се разнася из цялата околност.
Складираният дървен материал, както вече казах, бе чак на другия край, откъм улицата за училището, а най-накрая, на открито - отпадъците. От тях ни даваха да си вземем колкото искаме, ала само с такива парчетии трудно можеш да направиш лодка. Ние ровехме с часове там и обикновено накрая някой от нас винаги намираше сгоден момент да се промуши незабелязано в склада и да прехвърли от там нещо по-добро.
После трябваше да чакаме, докато се стъмни.
С настъпването на нощта, машините една по една спираха, дърводелците си тръгваха и ставаше съвсем тихо. Въпреки това, най-опасно за преминаване бе тъкмо мястото пред работилниците: много открито, осветено,а на всичко отгоре имаше и пазач. Нарамили кой дъска, кой - шперплат, ние изпълзяваме от тъмното, изчакваме пазача да се прибере в стаичката си и един по един, приклекнали, като мравки, пресичаме колкото се може по-бързо и се шмугваме отсреща в храстите.
Можем да си отдъхнем малко, защото нататък вече е по-лесно. Поне докато стигнем до Милицията. Защото вече сме минали най-опасното място, но сега остава да преминем и през най-трудното.
На пръв поглед изглежда невъзможно, защото вълните се блъскат в основата на сградата, няма път, няма пътека и да се мине оттам може единствено по вода.
Ала има една малка, незабележима отдалече, подробност.
Ако приближим достатъчно, ще видим, че стената е върху бетонна основа, издадена около половин метър навън. Тъкмо в този външен ръб се разбиват най-напред вълните, иначе отдавна биха разрушили тухления зид.
Получава се тесен продълговат вал, при тихо време дори е малко над водата и е сух, при буря - скрит под вълните , ала по който все пак може да се върви.
Приведени под тежестта на дъските, прилепени плътно до стената, пристъпяме внимателно, защото тази пътека бе застлана с плътен килим хлъзгави водорасли и мъхове, а освен това на места на места бе разкъртена от прибоя.
Отсреща, на пристанището, лампи, наредени по дължината му, хвърлят диагонални ивици светлина през тъмната вода и върховете на вълните, блестящи, я изсипват в краката ни. Тези непрестанни играещи отблясъци, съпроводени от глухия тътен на прибоя, ни плашат и объркват, ала същевременно и ни помагат, тъй като донякъде осветяват вала по цялото му протежение напред. Лошото е, че светлината от лампите достига и до нас и очертава отстрани на стената издайническите ни сенки, които се проточват в някакъв странен синхрон като огромни подвижни мишени...
Странно - тъкмо от страната на милицията се чувствахме в най-голяма безопасност. Има четири-пет прозореца на долния етаж, покрай които преминаваме. Тези прозорци са стари, стъклата им - наполовина замазани с олющена блажна боя, а отвън са със здрави метални решетки. Такива решетки има и на прозорците на горния етаж. Те се сложени, за да не би арестуваните, които тук милиционерите разпитват и бият, да се опитат да избягат като се хвърлят в морето. Поне така си мислехме ние. Без съмнение, тъкмо в тези задни, тайни и тайнствени стаи на сградата ставаха какви ли не страшни и невероятни работи, нали тук, и да те измъчват, колкото и да викаш, никой няма да те чуе... От друга страна пък, милиционерите-агенти, ако, без да искат, вземат, че убият някой арестант, те, пак заради решетките, дори и да искат, няма как да го хвърлят в морето.
Тъй или иначе - тези прозорци, покрай които преминавахме, никога не се отваряха, вечер бяха винаги тъмни, необитаеми и от тях въобще не ни беше страх. И ако за някой отвътре те са били свързани с лоши спомени, за нас отвън те бяха добри, защото, докато преминем, ние се държахме с една ръка за техните метални решетки и така постепенно, на преходи, от единия прозорец до другия, после до третия, с кратки почивки, с дъските на гръб, успявахме да стигнем отсреща.
Мястото под голямата тераса на Казиното приличаше на пещера. Тя започваше от брега, покрит с черупки, където сводът бе високо над главите ни като арка. Навътре постепенно се стеснява и там, на места, по влажната лепкава глина човек можеше да върви само превит на две. Вълните, издълбали в глината причудливи заоблени ниши, бяха струпали и купчини полуразложени миди и не само вътре, но и покрай брега въздухът бе пропит от техния тежък дъх.
Сега в тъмната пещера бе тихо като в църква и макар че не разговаряхме високо и вървяхме внимателно и предпазливо, думите и стъпките ни, усилени, сякаш отекваха и кънтяха отгоре. Гледахме да се измъкнем по-бързо от тази топла и задушна ниша, където вонята на тоалетна, на места примесена с дъха на разложение, ставаше особено неприятна. После се провирахме между ръждивите кръстосани релси под пристанището и излизахме на нашия бряг.
Бяхме си у дома.
Така странникът, напуснал родния край, след време, завърнал се, като че с последни сили достига до границата и едва-що прекрачил я, въздъхва облекчено.
Откъде идват силата, увереността и спокойствието, които ни изпълват? Какво се е променило? Нима от там нататък пътят не е същия, та дори още по-лош, тесен, неравен и осеян с дупки?... Каква е тая необяснима радост от срещата с бедността, мръсотията и грозотата, само заради това, че са познати, наши, родни, и защо толкова се умиляваме от гледки, които, навън, щяха да ни се струват непоносими и да ни отвращават?
Пак пресичахме канали, но сега това бяха "нашите" канали, и край тях се чувствахме сигурни и защитени. Дърветата ни бяха пътеводни знаци, камъните - опора, а прострените бели чаршафи в двора на пералнята плющяха в мрака весело като празнични знамена, които ни приветстват. И дори моргата, от която винаги са ни побивали тръпки, сега бе част от целия останал уют и ние, вече с по-бодри стъпки, влачейки дъските, и без да се страхуваме, геройски минахме край нея.
Бяхме си у дома!

Следва продължение...