Защото пяха до пресипване
и до премала пълна,
изгубиха се чувствата
и само хрипове останаха.
Кухи думите отекваха.
А там се мъчеше да съмне...
И не бе илюзия вечност
този изгрев
зарешетен зад прозореца.
Слънчогледа си изгуби слънцето.
Или слънцето изгуби слънчогледа си?!...
Все едно –
не беше тихо,
защото вятърът пулсираше в съня и.
А тя се молеше в душата
и дялаше от дланите си кръстове -
обичта си да разпъне
с наивна вяра за възкръсване.