Налей ми от дъжда ти..
и вливай се, преливай ме
в пълния блясък на утрото.
Но …
вливам се аз, в суматохата устремно
разпръснати искри от очите ти… скрити.
Онзи, същия, забравен от теб
пролетен дъжд отмива
Нечии други – мои страдания,
Блянове, сънища търсещи.
Иска ми се…
…да грабя от теб,
да събирам дъжда с пълни шепи
и да поя твоята святост.
Губя се …
сред скритата обич,
изкривено отречена;
моята чаша отрова
примесена с капките дъжд,
изгубени в червено-черните прогорени рани
..във тялото ми..
Оглеждам се в небето ти,
мое слънчево спокойствие
…и цялост.
Протягам ръце
към спуснатите конци,
да се изкача до извисената ти прелест,
кадифена мелодия в топло сияние
…обичам
(глухо прошепнах и сринах се)
…….
А някой каза,
била завидна обичта ми.
Истинска .. и рядкост…
Но безсмислена е.
Неръждиво – редкия метал ти е ненужен.
Отпивам от сместа – прогаряне,
За да влея в теб дъжда от пролетния мирис
И търся те,
да запечатам аромата ти…
…преди последното ти сбогом…