автор: dara33

Един спомен ме боде, като остра брада по кожата. Подсеща ме непрестанно колко е важна вярата в човешкото сърце. Спомен от една история, в която има безверие и вяра. Още усещам уханието на бели рози...
Всъщност всичко започна в градчето Н. където хората живееха по каноните на църквата и бяха добри християни. Имаше един човек- бай Лазар. Голям атеист беше. Не пристъпяше покрай църквата. Беше "черната овца" в стадото. Работеше си кротко на нивата и криво ляво покриваше разходите си. Пенсията му беше малка, а и имаше дъщеря от втората си жена. Дъщеря му беше на петнадесет години, а съпругата му бе починала и той се грижеше сам за момичето.
-Добър човек, ама неверник- казваха хората от градчето.
-Оставете го той от мъка по жена му се чална- жално казваха старите жени от там.
Всъщност мен, ако питате бай Лазар си беше съвсем наред, ама нали хората все трябва да имат някой в устата си и бяха избрали този някой да е "черната овца" на градчето. Дъщеря му ходеше на училище и проявяваше доста голям интерес към химията и биологията. Все казваше, че като порастне ще стане доктор. Бай Лазар се гордееше с нея. Тя изпълваше всеки от дните му със светлина и радост. Един ден момичето заболя. Тежка коварна болест смъкна девойчето на легло. Бай Лазар за два дни побеля окончателно. Състари се съвсем от мъка. Едвам ходеше до магазина за хляб и бързаше да се прибере при дъщеря си.
-Ох, ма Раде какво ни дойде до главата- мълвеше уплашено бащата.
-Татко, ще оздравея. Вярвам, че господ ще ми помогне.
Бай Лазар стискаше зъби и от очите му се отронваха скришом сълзи. Единственото му дете гаснеше пред очите му, а той не можеше да направи нищо, за да я спаси. Лекарите от болницата бяха отсъдили, че й остават два- три месеца живот. Той си я прибра у дома и прокле всички доктори. Едно утро дъщеря му каза тихичко:
-Татко, нека се помолим заедно. Все си мисля, че Бог ще ни чуе, когато сме двамата.
Той изпълни молбата й. Седна на колене до леглото на дъщеря си и устните му зашептяха молитва. Молеше се детето му да оздравее. Молитвата му извираше от сърцето.
-Господи, ти й дай здраве. Не отнемай светлинката на дните ми. Моля те.
Старческите ръце бяха свити и преплетени в едно. От очите му се ронеха сълзи.
-Татко, недей плачи. Господ ни чу- каза момичето.
После заспа успокоено, че баща й се е помолил с нея.

Душата на бай Лазар бе отправила гореща молитва към Бог.
Бог се размърда на престола си. Дожаля му за този човец. Чу молитвата на стареца. Отсъди още дни на момичето. Стана чудо!
Има ли Бог, който да не се трогне от мъката на човешкото сърце...

На сутринта бай Лазар отвори очите си и видя, че дъщеря му е станала и шъта из кухнята. Не можеше да повярва на очите си.
-Как си чедо? попита невярващо той.
-Много добре татко. Усещам се силна. Мисля, че оздравявам.
Зарадва се бащиното сърце. Изпълни се с щастие и благодарност към Бог и съдбата. Радка оздравя. Даже стана лекар. Изпълни мечтата си. Никога не бързаше да поставя диагнози, ако не е сигурна. Още помнеше едно лекарско мнение как я бе отписало от живота. Помнеше и горещата молитва на баща си.
Ходеха заедно на църква. Тя стройна и хубава. Той побелял и горд, от това че има такава прекрасна дъщеря.
Бай Лазар стана най- ревностния защитник на Бог. Тогава в онзи ден на чудо бе повярвал в Бог и никога не се отрече от него. Когато умря го погребаха в двора на църквата. Кака Радка още ходи на гроба и винаги носи цветя. Бели рози, чийто аромат достига до трона на Бог и го подсеща, че има много болка и тегоба по този свят.
Бай Лазар отдавна не е между живите, но спомена за него е останал. На гроба му винаги има бели рози...
Та този спомен ме боде, като брада по кожата и все се подсещам, че вярата е голяма работа.
Без вяра сме за никъде, а с нея до трона на Бог можем да достигнем.
Понякога посещавам гроба на бай Лазар. Нося бели рози, като Радините.
Още усещам уханието им.

автор: Лили Спасова