автор: marcusjunius

Тази история е измислена - като всичко, което пиша. Онзи ден седях на пейката на самотата като свидетел по дело. Подсъдимият, съвсем невиновен, седеше до мен, а не срещу мен. Казваше се Гошо. Погледнато онзиденшно, след два дена имаше имен ден. Погледнато днешно, Гошо никога не е имал и няма да има имен ден, защото никой не знае дали това е истинското му име.
Седях си аз пред вратата на големия дом и се бях вторачил отвъд оградата, към бетонния електрически стълб с улична лампа на върха – ей там, точно пред портата. Гошо дойде и приседна до мен, а аз бързо отклоних поглед, за да не види какво гледам.
- Другия път като дойдеш, ша ми купиш ли карта?
- Каква карта? – попитах го озадачен. Гошо не може да чете, камо ли карти да разчита.
- Карта на глобуса!
- Каква точно карта, Гоше? Има карта на света, има и глобус – то е същото, само че отпечатано върху кълбо, за да наподобява Земята... – заобяснявах аз компетентно.
Гошо ме погледна много, много разочаровано.
- Не бе! Карта на глобуса, за телефона ми!
Чак тогава стоплих, че Гошо иска сим-карта за мобилен телефон.
- А, разбрах, сигурно искаш да кажеш – карта на Глобул?
- Бе глобус, глобул – там за телефона, за джиесема!
- А ти имаш ли телефон? – попитах го невярващ.
- Имам!
- А как така нямаш карта?
- Нямам! Не ми стигнáха пáрите.
- Е за какво ти е телефон тука?
- Ами така, да съм като другите ‘ора!
- С кого ще си говориш?
- Е па нема с кого... Ама да съм като другите хора... Като ми ‘земеш карта, ше ме научиш да се обаждам и ше се обаждам на тебе!
- Добре...
Седяхме така известно време, докато накрая Гошо прекъсна мълчанието:
- Ти кво гле’аше там на дирека? Косето Босето ли?
Значи ме е видял...
- Ми гледам си... Просто ей така...
- А Косето Босето виждаш ли го? Ей там, точно под лампата?
От лампата е останала само стара ръждясала коруба – стъклото го няма, вижда се част от фасунга, а от вътрешната страна на корпуса стърчат снопчета сламки.
- Нищо не виждам – излъгах го.
- Е как не го виждаш бе? Лети точно под лампата – там му е гнездото! От десет дена ‘се там лети, под гнездото! Да не дойде лисицата да му открадне яйцата! Глей! Виде ли го?
- Гоше...
- Виде ли го?

Не мога да лъжа дете.
- Виждам го, Гоше...
- Лети! Нали?
- Гоше... – не, не мога да лъжа дете. – Това птиче е мъртво. Виси на някаква жилка, нишка някаква... Заплело се е, докато си е правило гнездото.
- Не е верно! – кресна Гошо, а в очите му избиха сълзи на яд и обида. – Лъжеш! Лети там, от десет дена! Пази си гнездото!

Обхвана ме някакво особено озлобление към малкия Гошо, сляп за истината, сляп за смъртта, сляп за грозотата. Бях там за да го предпазя, но в същото време непреодолимо исках да му отворя очите, да му докажа, че съм прав.
- Лъжа ли? Лъжа, а? Гледай сега!

Извадих от скъпата си кожена чанта новия си фотоапарат – последен модел, огледалнорефлексен, десет мегапиксела, дванайсеткратно оптично увеличение. Ръцете ми трепереха, докато го включвах и свалях капачката на обектива. Слънцето блестеше в очите ми и избрах режим за насрещна осветеност. Прицелих обектива като мазно черно дуло точно в уличната лампа и натиснах бутона W – до максимално увеличение. Образът на екрана на фотоапарата трептеше от голямото приближение – така е, когато се опиташ да приближиш нещо много далечно и образът ти се разтреперва. Птицата е на мерник. Изстрел. Втори. Режимът за снимки срещу слънцето кара светкавицата да се включва при всяко щракане. Светкавицата на апарата е способна да заслепи човек, когато му блесне в очите. Обаче да ви кажа онзи ден, там, на двубой със слънцето светкавицата нямаше шанс - просто цъкаше безпомощно срещу истинската светлина...
- Ето, на! Гледай! – обърнах към Гошо екранчето на фотоапарата. – Гледай бе!
- К’во да гледам! Ей го Косето Босето! – заби той пръст в малкия екран.
- Да, ей го! Обесено! Ето, виждаш ли жилката, на която виси!? И как си е изпружило краката?

Гошо се взира в мен известно време, а погледът му се смени от ядосан на насмешлив.
- Бе уж си по-голем и к’ва кола караш, и фотото ти е много големо, ама нищо не разбираш... Т’ва не е жилка тука бе, т’ва е слънчев лъч! На него стъпва Косето Босето, като се измори!

Слънцето прижуряше точно в лицата ни, а аз бях забравил слънчевите си очила. Очите ми сълзяха. Погледнах със съжаление Гошо, а после отново снимката на малкия, но кристално-ясен екран.

И тогава - изведнъж и без предупреждение – провидях! Наистина беше слънчев лъч и Косето Босето беше стъпило на него...
- Прав си, Гошо, живо е Косето Босето! – рекох и прегърнах момчето през рамото. Той само се подсмихна и нищо отговори.

Поседяхме така още няколко минути без да говорим, а после аз събрах апарата и се приготвих да си тръгвам.
- Ами айде, доскоро...
- Чао. И да не забравиш да ми донесеше картата на глобуса!
- Няма да забравя. Бе теб що ти е притрябвала точно карта на Глобул? Не може ли някаква друга?
- Не може! – вдигна предупредително пръст Гошо. - Такава искам! Щото най доброто предстои...