автор: rumi

Когато всички у дома заспят
и стане много тихо
запалвам свещи в хола да горят
и почвам да рисувам стихове.
До мене чаша ледено кафе,
запалена цигара.
Навънка - нощ разстила кадифе,
далечен влак напуска гарата.
Тогава в мене се събужда пак
една жена различна -
не толкова послушна и добра
всеопрощаваща, обичаща....
Една жена, дори, която мен
понякога ме плаши.
За тялото държащо я във плен
наздравица ще вдигне с чашата.
Надсмива се над почерка ми крив
и спори, инати се.
Наднича в наоформения стих
и къса листите изписани.
Не й се сърдя - няма за какво.
Преди навън да съмне
ще ме погледне с палаво око
и ще я вида как във тъмното
ще духне доизгарящата свещ,
ще изгаси цигара,
и ще си тръгне в тази луда нощ
със следващия влак от гарата.