Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: AlbireoMKG
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14010

Онлайн са:
Анонимни: 420
ХуЛитери: 0
Всичко: 420

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаИзповед единадесета
раздел: Други ...
автор: mysticism

Разхождам се по улиците- по тези, които водят началото си от моята пътна врата, но и по тези, които витаят във вглъбението ми.
Улици- всички те са еднакви, загледани и векуващи в посоките си.
По тези улици Ние творим Времето.То е наша рожба, която така гальовно и мило се е сгушила в обятията ни.Времето е безвремие в своята същност.Неговия ход не е нищо друго освен нашия ход, неговото начало се заражда в нашето начало, а неговия край угасва в нашия край. Често вярваме ,че ние сме децата на времето, че то ни създава.Коварна заблуда!Така сме закърмени.Духа на времето, епохата ,ерата...Прости понятия с които умело се самооприличаваме, за да пропаднем в тази похотлива игра на рулетка, докато не допуснем окрилената истина да разпърха крилата си над главите ни.
Ние творим времето
А то може да тече безкрайно бързо и убийствено бавно синхронизирано с нашето протичане.
Приеми се създателю!
Много от нас се губят на правите улици,други пък не успяват да се погубят дори в най-смрачените лабиринти.Дори когато кръстопътищата следват един след друг ,толкова стремително,че не остава миг дори ,за да дочуят тайнствения шепот на вятъра ,който брули лицата на пътниците ,за да им довее полуха на вярната посока, те пак не се изгубват.Въпрос на Вяра...
Мнозина биха казали Вяра в Бог, Вяра в Алах, Вяра в Идолите, Вяра в Науката, Вяра в Парите, Вяра във Властта, а аз бих се засмяла ,слушайки за тези малки Вероюта. Аз Ви срешам с най-великата вяра- Онази Вяра в Теб самия, в липсата ти на Сянка ,която да те следва по друмищата. Жажда за Вяра ! Това усешане ме залива като потоп от всяка посока , зад всяка планина, през всяка река.А щом има жажда се издигат кладенци. И те се опитаха да утолят твоята жажда неутолима.Но кладенците бяха пълни с калчища и тиня. Ако сърцето ти се преизпълва с калта, пий щом тъй лилееш...
Аз съм поела към заравянето на тези Кладенци изгубени.Не може заблудата да ме обгърне, но немога и да заровя твойте кладенци, защото Вярвам в Теб! Аз си играя на строител, защото всичко е прелестна игра. Аз строя Оня Новия и дори няма да го опримча с измеренията на Кладенец, нека бъде Вир или Езеро , а може дори Море или Океан.Не ми е речено да се удавя в малък Кладенец!
Долетя картина! Да я върна ли ?Да се обърна на страна и да я отпратя там , откъдето ме е проследила. Не , аз не връщам даровите...
Картината е зловеща, как бих искала да мога да я нарисувам. Та аз рисувам със слова, как досега не го разбра!
Накъдето и да обърна моя взор виждах Кладенците, които като слузести брадавици се бяха пропукали по замиращо тяло.Тялото бе едно сухо, нажежено, изгорено и болно поле.Полето се простираше докъдето можеше да надзърне душата ми.Там в Кладенците един по един бавно, търпеливо и в мълчание се хвърляха доброволно Човеците. Пред всеки Кладенец се виеше дълга опашка...
Боли! Разридах се...
Как да ги оставя да гаснат като аз съм Тяхната Майка и Тяхната Рожба?
Обърни се ! Тръгни си!
Не може да чуй ,тоз който не чува!
А Аз им крещя от дълбината на цялато Аз!
Неуместно , ми рекоха...
Доброволни удавници...
Аз още синя ли съм?Доскоро се давех...
Сега вече си жълта!
Отчайващо неопознати са за мен хората.Трудно се провирам в същността им.Опитах да съм Лоша , за да ме назоват Лошата!Разкрих се в Доброта , за да ме нарекaт отново Лошата! Какво да сторя?Мисля ,че вече избрах Божествената Доброта.Те пак ще ме замерят с камъни , но вече няма да боли от ударите.Това бе първото, което научих – Хората жадуваха Лошата и създаваха Лошата ,дори от Любовта.
Но ми нашепват да им простя...
Но ми нашепват да ги погаля с погледа си , от които струи благост...
Но ми нашепват да не се отказвам от тях...
Но ми нашепват ,че все още човеците ги е страх...
А последния шепот е толкова видим , че дори поразява.Разсича като остър ятаган ,насъбралата се мъгла, чийто отвара е забравата.Човеците толкова панически се боят да застанат пред Кристалите-Огледала и да се взрат.Но страха се прикрива с Бягство , а Бягството е Присъдата.Така се изроди свят от вечни съдии и вечни присъди, в изричането на които съдиите бяха забравили, че сме тук, за да играем. А звука бе пронизителен.От всяка посока нахлуваше ехидния тътен на хилядите чукчета ,които в ехо напяваха:
„Виновен,Виновен,Виновен...”
Колко смешна печал - те изричаха собствените си присъди!
Набюдавайки тази пародия неусетно се отрекох от допира.Не опознах мига ,в който го запратих в затвора на унинието.Прозрението ,че бях го захвърлила се породи по късно.
Така се отказах от играта на допири , в която не съзерцавах Достатъчно Добрите.Но те ми нашепнаха ,че бидейки Достатъчно Добра , аз възраждам тях като Достаъчно Добри, защото всеки е Достатъчно добър в боцествеността си.Не бе редно да захвърлям играта!
Сега душата ми ме побутва напористо да се завърна там сред Улиците , Кладенците и Вечните съдилища.Тя ми пропомня във всеки един миг ,че Оазиси има и в пустинята и че не е нужно да се погубвам с възгласа за лъжата на Миражите.
Аз съм Миражите! Къде ти тук лъжа?
Завръщам се, за да играя Моята игра.
Помня последните И думи:
„Докосни ги! Не унивай! Някъде между страстта и силата на твоите допири Дремещите ще се пробудят!”
Моя Мила Душа...
А как да събудя Дълбоко Заспалите?


Публикувано от alfa_c на 21.03.2009 @ 12:20:58 



Сродни връзки

» Повече за
   Други ...

» Материали от
   mysticism

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

“Так много камней брошено в меня,
автор: babazlata
640 четения | оценка 4.5

показвания 17698
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Изповед единадесета" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.