автор: marcusjunius

Тръгваше вече, слизаше по стълбите с раничка в едната ръка и с голямата торба с боклук в другата - щеше да я изхвърли на път за спирката. Беше се замислила за нещо – откакто майка и взе малкия да го гледа, тя все замислена ходеше.
Преди - с малкия в краката, в ръцете, в главата - на Елисавета не и оставаше много време за мислене. Няколко стъпала преди площадката на втория етаж стълбищното осветление угасна. Тя довърши спускането до площадката – стъпало по стъпало – по памет. Беше слизала по тези стълби стотици пъти. Вдигна ръката, в която държеше торбата със смет и с опакото на дланта си заопипва стената за ключа на осветлението. Намери го лесно и натисна широкия пружиниращ бутон. В момента, в който светлината заля отново стълбищната клетка, найлоновата торба с боклука във вдигнатата и ръка се разпра отдолу със съскане и всичко от нея се изсипа на площадката...

Първото нещо, което и мина през ума, бе колко и олекна на ръката – сега в нея висеше само спахнатият, чернопрозрачен найлонов плик. От разкъсаното дъно капеше някаква течност – сигурно от изхвърлена кутия от сок или мляко. Почти като огромен скъсан черен презерватив, помисли си тя. После Елисавета седна на второто стъпало над площадката, остави раничката до себе си и подпря брадичка на коленете си. Така или иначе щеше да изпусне автобуса и да закъснее за работа. Сигурно щяха и да я уволнят – и без това шефът вече я беше предупредил за закъсненията и ранните тръгвания. Затова и изпрати малкия при майка си.

Вместо да започне да събира разпиляното, Елисавета се загледа в разпръснатите боклуци. Неща, събрани за изхвърляне. Какво е това, например? Дали наистина е за изхвърляне? Сметка за тока, от зимата още, от ноември месец, за деветдесет и шест лева. Трябва да е платена. Тогава той беше още жив. Той се грижеше за всички сметки. Защо чак сега се появява тази сметка в боклука? Сигурно е била забутана някъде по многобройните рафтчета в дневната, препълнени с всякакви дреболии. Не си спомняше кога я е сложила в коша. Още – смачкана кутия от натурален сок (сигурно от нея течеше), станиолова обвивка от калъпче масло, счупена кутийка от компакт-диск на Стинг, бурканче от детско пюре. Даже две. И един памперс. Ето, това също е някаква мистерия – малкият беше при баба си поне от месец. От къде се бяха озовали в боклука две бурканчета от пюрета и памперс? Спомняше си, че изпразни кошчето от тоалетната в голямата торба с боклука – може би от там бяха дошли. Ако кошчето в тоалетната не е било изхвърляно от месец...? А това? Бутилка от узо. С него пиеха много узо, особено в началото на зимата. Откакто го нямаше, не беше кусвала узо. Взе бутилката, отви капачката и вдъхна познатата миризма. Светлината угасна.

Постоя така в тъмното, после внимателно, пипнешком, остави бутилката на стълбите, надигна се и направи крачка напред към ключа на лампата. Под крака й нещо в купчината боклуци изхрущя, но тя успя да натисне бутона. Отново светлина. Погледна под крака си. Беше настъпила малко пластмасово автомобилче – любимо на сина й. Беше изчезнало преди месеци! Елисавета се наведе, взе го и го избърса с някаква салфетка, която също намери сред боклуците. По салфетката имаше няколко петънца от кръв – понякога и потичаше по малко кръв от носа, сигурно от това беше – но иначе тази салфетка беше сравнително чиста. Прибра забърсаното автомобилче в джоба си и отново седна на стълбището, на третото стъпало към нейния етаж. Усещаше, че все повече закъснява, но не можеше да се откъсне от тези неща. Тези неща, приготвени за изхвърляне. Трябваше да направи нещо с тях, трябваше да направи нещо веднага, преди някой да е дошъл и да е развалил всичко!

Елисавета скочи, съблече пролетното си якенце и го застла в ъгъла на площадката, а след това с две ръце започна да събира разсипаното и да го трупа върху него. Лампата отново угасна и този път не светна, въпреки многократните й натискания и блъскания върху бутона. Елисавета не се отказа. По памет и опипом продължи да събира и да трупа върху якето си. Всичко. Бутилката от узо, смачканата кутия от сок, сметката за тока от зимата. На края даже се опита да събере с ръце течността, която беше прокапала. Не успя и просто я забърса с ръкава на якето. Само детската количка остави в джоба си. Когато свърши, сама в тъмното, тя загърна всичко и, опипвайки и галейки малкото вързопче, го превърза отгоре с ръкавите на дрехата. Вдигна го и бавно, стъпка по стъпка, се заизкачва отново в тъмното към своя дом. Раничката си заряза на стълбите. След безкрайно дълги минути на изкачване тя достигна вратата и напипа правилния ключ на връзката с толкова много ненужни ключове. Отключи. Две превъртания. Странно, тя никога не заключваше два пъти – това беше негов навик. После натисна бравата и бутна вратата. Тя се отвори плавно и някакси по-бързо, отколкото нормално позволяваха пантите й. Елисавета протегна ръка към ключа за лампата в коридора, но преди да го достигне, отвътре я заля ослепителна светлина....

- Какво става?
- Време е, мила... – лицето му беше надвесено над нейното. Миришеше на гел за след бръснене, беше вече облечен за работа.
- Какво става? За какво е време?
- Да ставаме. Не помниш ли, днес малкият има час за зъболекар – ако го изпуснем отива чак за след празниците! А и ти не бива да закъсняваш за работа.. Нищо, че си шефка! – усмивката му я прободе като спомен от утре.
- Ти... Как? Коя дата е?
- Как коя? Ти май още не си се събудила! Остават четири дни до Коледа...
- Къде е боклукът?
- Кое? – той я погледна с недоумение.
- БОКЛУКЪТ!
- Амии... приготвил съм го за изхвърляне. Пред вратата е. Ей, ей! Къде скочи така, боса си, ще настинеш!
- Боклука... Днес няма да го изхвърляме! В него е количката на детето, дето я загубихме, и узото, и музиката на Стинг, и други важни, МНОГО ВАЖНИ НЕЩА! И днес ние с теб няма да ходим на работа! Не ме питай защо, просто така! Ще си останем тримата вкъщи и ще се гушкаме цял ден! МОЛЯ ТЕ!