автор: Tiranozavar

„Беше в деня след убийството. Ясно помня”, каза тя и оправи с дясната ръка пепеляворусия кичур, който се плъзна по челото. „След изстрела излязох навън, бях само по халат, исках да говоря с полицаите лично. А ти се въртеше край мен, замаян, размахваше ръце, сумтеше…
Изглеждаше като човек, който не знае какво да каже. В тъмното виждах погледа ти, пълен с въпросителни и разширените зеници, които впиваше в мен, сякаш зная всички отговори. А встрани, на няколко метра от нас, под червеното одеало, което метнах отгоре, лежеше трупът. Беше съвсем малка купчинка, сякаш бяхме покрили дърва за огрев, за да не се мокрят. А не валеше. Едва средата на юли. Насред душно, уморено лято. Загръщах се в халата, сякаш е зима, гледах босите си крака в пантофите, които в бързината не смених с обувки, и теб, безпомощен, някак по-мъничък в мрака, а беше вече на 16. Почти мъж, с твърди косъмчета, които опасваха устните и с които ме боцкаше, когато вечер все по-предпазливо и бързо опираше буза в моята, за да ми пожелаеш „Лека нощ”. Истината е, че и двамата бяхме изплашени. И когато ме попита дали не ми е студено, ти искаше да разбереш дали и мен ме е страх. А мен ме беше страх. Господи, как умирах от страх да не би втори куршум да пробие пространството и глухо да потъне в теб или мен. Защото първият изстрел прокънтя ясно в сухия мрак, преди да спре в тялото на твоето куче. Нашето куче… Първо навън изскочи ти. Преди даже да допусна, че случайният изстрел може да е покосил нашия пудел. А ти… Сякаш си го усещал. Нещо повече, сякаш си го чакал!… Сякаш преди да пуснеш кучето навън си се ослушвал кога тялото му ще бъде прободено смъртоносно. Преди даже да викна името ти, да те спра, ти бе навън и чух… Ясно чух как извика нещо, което потъна в мрака и се възцари онази страшна, злокобна тишина. Зная какво е. Онази химия, смес от наслада и ужас, че си предчувствал неизбежното и че можеш да го посрещнеш хладнокръвно. Че си силен и ще понесеш всяка гледка. Която, както винаги се оказва, не е така трагична, както си очаквал. Да, смъртта е жалка. И убеждавам те, не само смъртта на кучетата…”
Жената го погледна втори път. Изглеждаше така, сякаш вдигането на очите, й коства усилие. Имаше нещо предизвикателно в това да устои на погледа й, макар предпазлив, макар и бърз. И нещо изкусително в тишината, която именно в този миг трябва да увисне между тях преди да дойде ред за неговата реплика. Тя погледна в скута си и той видя, че брадичката й вече бе двойна, но кожата на лицето все още свежа, със ситна паяжина около очите. Имаше високо чело, с ясно врязани към лицето слепоочия, които издължаваха лицето й, придаваха й някаква хладна, аристократична красота. Като изморен от зимата, но вече натежал цвят. Понякога, дори и сега, отдавна надхвърлил два пъти по 16, той се вглеждаше в огледалото, за да открие дали лицето му не напомня нейното. Няма ли с годините в осанката му да се появи онзи сребърен оттенък, което й придаваше това чувствено, но същевременно с това овладяно, напълно обрано присъствие. Вместо това срещу себе си виждаше едно дори грубо лице. Често срещаше хора, които харесват волева широка брадичка, силно изразена долна челюст, плътни устни и широка, сякаш подкрепяща усмивка, но в него нямаше нищо от нея. Той бе чужд на онова, което хората наричат царствено присъствие. Привличаше погледи на жени, и мъже, но те се плъзгаха по него отчитащо, без последващо любопитство, без апетит. И трябваше за кой ли път да се примири. Както в онази нощ… Просто да се примири. Не помнеше нито кога дойдоха полицаите, нито колко дълго двамата седяха, всеки сам и загърнат в дрехата си, и мълчаливо се чудеха дали не е по-добре да изчакат полицията вътре и дали всеки миг над тях няма да се стовари канонада от куршуми. Той пръстъпваше от крак на крак, стиснал здраво зъби и юмруци, а тя го следеше зад падналия над очите й бретон и вероятно търсеше думи, с които да го успокои и други, с които после да разкаже на безучастния и налят с досада полицай какво се е случило… Бе като наказание, помнеше ясно. Да си до кучето, което искаш да прегърнеш, до майката, която иска да те прегърне, но да не можеш да направиш крачка към нито едно от двете. Сам. Именно така се почувства тогава. Постепенно охладнял и приковаващо сам. После, когато всичко свърши тя помоли полицая да отнесе трупа.
„Не мога да го направя сама, а не искам да причиня това на момчето”, я чу да казва и му се стори, че тялото й седи леко приведено пред полицая. Беше поза на умоляващ човек, пречупен. И изпита гняв и срам, едновременно. Срам, защото наистина нямаше да издържи да погребе кучето сам, и гняв, че не можеше да я защити. Да отиде при този флегматичен и отегчен полицай и със спокоен глас да му нареди… Точно така! Да му нареди да отнесе трупа оттук и да го погребе далече. Така, сякаш този труп никога не е съществувал…
„После ние двамата с теб се прибрахме, помниш ли… Всъщност, ти се прибра. Казах ти да се върнеш вкъщи и да ме изчакаш преди да си легнеш. А аз взех онова одеало, което сложих върху трупа, за да не го виждаш и го изхвърлих. На следващия ден чистачите щяха да го отнесат без да видиш кървавите петна върху него…”, жената пое дълбоко дъх и той несъзнателно наостри слух, сякаш за да прецени колко жадни за кислород са дробовете й. „Когато после те видях, седнал като момиче във фотьойла, с прегънати до тялото крака, ми се искаше да изтичам и да те прегърна. Да те успокоя, че си постъпил смело, когато стоя с мен в мрака без да трепнеш и без дори да се просълзиш. Но не го направих… И тогава ти налях коняк. Направих го бързо, мълчаливо и с трепереща ръка. Отпихме и аз видях как сгърчи лице и затвори очи, защото питието е силно, а на теб ти бе за първи път. После пуснах плоча, защото не исках да чувствам повече тази тишина, исках да я прогоня от къщата, а заедно с нея и призрачните шумове, които струва ми се, и двамата чувахме. Скърцане на паркет, едва доловимо отваряне на врата, от което пантите ръждиво трепват…”
Той си спомни погледа й, който постепенно помътня. И изражението, което сякаш със сила се опитваше да скрие някаква ситно прокрадваща се усмивка. Тя поставяше шепа пред устните си, когато го питаше дали не иска още коняк, някак едва забележимо, но по-разпалено жестикулираше, и дори, стори му се, флиртуваше. Гласът й стана мек и глух, с приглушена загадъчна сянка. Прикритата усмивка изби с влага по устните и откри снежно белите, подредени в идеална линия, зъби. И музиката му се стори непозната, дълбока и интересна като мрак, който го унася.
„И тогава, на следващия ден, помня го ясно, сякаш бе вчера… Ти забеляза пръв, а бях забравила да изхвърля и тях. Купите за храна на кучето. Все още си стояха там. В ъгъла, в кухнята, точно пред теб. Сякаш нищо не се бе случило предишния ден, а аз не можех да ти обясня, че просто съм забравила. Разбираш ли, бях ги забравила. Трябваше да ги изхвърля, тях и всичките кучешки играчки, каишката, дори онези смешни кучешки дрешки, които купувахме заедно и така се смяхме, когато облякохме нашето куче и за пръв път го разходихме като горд четирикрак господин с кучешко сако, дори с ревер, в квартала. Забравила бях…”
Изглеждаше жалка, когато сепнато се изправи над масата с чашата с кафе, и с бързи, шумолящи от меките пантофи крачки, стигна до купите, събра ги една в друга и почти препъвайки се към кофата, се опитваше да ги скрие. Така, сякаш наистина в тази къща никога не е имало куче. Същото последва и с кучешката каишка, увиснала на закачалката, и с кучешкото сако с ревер.
„После те попитах дали не искаш кафе… Или чай… Не знаех какво да ти кажа. Не зная защо не бях изчистила цялата кухня. Целия под, паркета в стаите, коридора, защо не бях скрила всичко, което щеше да ти напомня… Защо не бях обрала с четката космите от всички мебели… Това е.”
Тя млъква и на него му се струва, че историята завършва внезапно. Като мост над бездна, чийто строеж ненадейно спира по средата и изглежда невъзможно някога да бъде завършен. Като история, която те обезкуражава, но ти си я очаквал именно такава и всеки друг край би те разочаровал. Нещо като страшните истории за призраци, които децата си разказват само, за да усетят сладкия вкус на успокоението, че това всъщност никога не се е случвало и съществува само, за да предизвиква омаломощаващ, но и някак извисяващ гъдел. Този път погледът й е по-спокоен. Умиротворен. Паяжината покрай очите й блести. В този миг двамата вероятно си приличат. Той мисли, че лицето му отразява нейното до най-малкия детайл. Всеки негов атом всмуква клетките й, царствената й осанка, тънката, но отново прикрита усмивка.
Жената се изправя бавно, за да даде възможност да очите му да й се наслаждават. Тя има високо и все още стегнато тяло. Годините не й се отразяват. Когато зениците им се срещат тя вече изглежда охладняла. Той очаква мълчаливо да му обърне гръб и това тяло с плавна крачка да се отправи към вратата. И двамата знаят, че тези мигове са важни. Толкова важни, че от тях не бива да бъде пропускано нищо. Почти мелодичната й походка, мълчаливият въпрос дали с гръб към него отново се усмихва, отварянето на вратата, сблъсъка със свежия въздух навън, и затварянето на вратата без да се обърне. И разбира се, очакването за изстрел в мрака на мислите им. Именно сега. Когато чува как токовете на обувките й бавно, ритмично и като откос на автомат заглъхват надалеч.