автор: tomatroev

2

Съседските деца, с които най-вече играех , бяха двама братя: Големия М и Малкия М. Аз бях най-малък. С Малкия М обаче бяхме неразделни и тъй като живеехме в една и съща къща , често и аз минавах за техен брат или братовчед.
Ние страняхме от Големия М. Той ни наричаше "пишлемета" и все се заканваше , че ще ни набие, ако не го слушахме.
За разлика от нас , Големият М вече се бе научил да плува. Ето, той идва бавно и , правейки се , че не ни забелязва, пристъпя в морето като внимателно заобикаля слузестите камъни по дъното. Малкия М го е изпреварил, пляска с ръце и крака до него и безрезултатно се опитва да "далдиса".
Брат му тутакси спира, с погнуса маха от тялото си няколко полепнали от водните пръски водорасли и изръмжава: "Путка майна, виж как ме изцапа ! Ей сега ще дойда да те удавя..."
Знаем добре , че само говори така. Освен всичко друго, той е и много зиморничав и никога не се потапя веднага. Ние просто се засилваме от брега, два три подскока, пльосваме се във водата и толкоз.
Влизането на Големия М в морето е цял ритуал.
Най-напред той проверява с пръст дали водата е добра за къпане. Виждаме го как се колебае: дали да не се откаже и да се върне обратно горе в стаята си?
Гледайки съсредоточената му физиономия, ние се обзалагаме какво ще направи по-нататък. Дотолкова сме се специализирали, че вече почти със сигурност можем да отгатнем.
Това, че непрекъснато се споглеждаме, шепнем си нещо и се хилим насреща му , още повече го изнервя.
Този път ще се престраши и ще влезе.
Щом водата му стигне до кръста, Големия М отново спира. Следва процедурата на постепенното намокряне - цяла една поредица от символни действия и ритуали, на които биха завидели дори и индийските поклонници във водите на река Ганг. Досущ като тях и той загребва с шепи вода и маже с нея, за да привикне със студа.
Много се забавляваме като го гледаме как подскача във водата, трепери и пръхти. Накрая с върховно усилие се потапя целия, но само след миг с индиански вой изскача нагоре. Това се повтаря няколко пъти , след което Големия М прави дълга "сайтя" показва се и най-сетне започва да плува.
Големия М плуваше с дълги и бавни загребвания.
Така плуват всички поморийци. Това е умение, недостижимо за останалите простосмъртни.
За да се задържат над водата, летовниците размахват припряно ръце, ритат отчаяно и с все сила въртят главите си наляво и надясно като шамандури.
Така, както, ако още в няколко години едно дете не се научи да говори, то ще бъде осакатено за цял живот и никога няма да усвои добре речта, и умението да плуваш е вродено и трябва да се развие отрано.
За тях е вече твърде късно. Дори и да усвоят техниката на плуване, те никога няма да преодолеят страха си от водата.
Този страх е непонятен за родения край морето.
Роденият край морето непохватен и несръчен тинейджър, който все се чуди къде да дене ръцете си, се чувства много по-добре и сигурно във водата, отколкото на сушата.
Колко плавни и леки стават нашите движения, щом се потопим в морето! Каква е тая странна метаморфоза, която променя изведнъж нашето тяло? Как така то придобива фина обтекаемост и чудна завършеност и ни дава великото усещане за безтегловност и сливане с природата?
Да, духът на Ихтиандър! И всеки от нас е бил поне за малко в плен на неговата магия.
Като истински помориец и Големия М се движеше без усилие в морето. Дланите му, леко сгънати, потъват косо и безшумно във водата, без да я разпенват, краката я изтласкват надолу, не я разплискват навън и затова отстрани се вижда само тялото му, порещо вълните и главата му, леко наклонена на една страна и положена върху тях, сякаш че са мека възглавница, върху която е полегнал, за да си почине.
Ние следяхме с възхищение и завист плуването на Големия М.
Той навлиза навътре в морето с кроул и спира. Знаем, че сега трябва да провери дъното.
За да провериш дъното, е достатъчно да поемеш дълбоко въздух, да изпънеш високо нагоре двете си ръце и да се спуснеш като пирон направо надолу.
Така прави и Големия М.
Главата му потъва, остават да стърчат само ръцете му от лактите нагоре като перископи на подводница, после и те изчезват под водата.
Дълбоко е! За да си почине, на връщане той плува по гръб, накрая минава на бруст и важен и доволен, че ни е показал всичките си умения, излиза на брега.
Незнайно защо, Големия М не обичаше да лежи на пясъка.
През лятото ставахме почти неразличими - всички еднакво слаби и изпити от продължителното стоене във водата , тъмни и загорели от силното слънце.
Големия М си беше все така бял и закръглен. Бе червенокос и като че ли изпитваше някакво неудобство от пухкавото си луничаво тяло. Доколкото си спомням, той нямаше дори и плувки, влизаше да се къпе без много да се разсъблича и веднага щом излезеше, още мокър, невъзмутимо се прибираше в двора и започваше да изстисква водата от гащите си.
Като най-голям от всички ни, той също така вече бе започнал да извършва кратки пътешествия из залива.
Мореходният плавателен съд, с който Големия М предприе първото си плаване, бе новото поцинковано корито на майка му.
За по-младите читатели, които не знаят, ще кажа, че по онова време нямаше не само автоматични перални, ами и никакви перални и затова майките ни перяха в метални корита, подобни на тези, в които зидарите разбъркват вар.
Големия М се настаняваше удобно вътре като в лодка. Нямаше нужда от весла. Той погребваше малко с ръце и после се оставяше на течението. След като пътешества така известно време, реши, че коритото на майка му е идеално и за риболов.
Това негово начинание обаче, уви, завърши твърде злополучно.
Него ден той накара нас, по-малките хлапетии, цял предиобяд да му ловим из камъните скариди за стръв. Досущ като някой робовладелец, Големия М стоеше на брега с празна консервена кутия в ръка и зорко ни наблюдаваше.
Щом някой от нас хване скарида, трябва веднага дам му я даде. Той я грабва алчно и я пуска в кутията.
Невинаги обаче успяваше: "Защо я изяде, бе, пишлеме! - вика тогава той. - Как така не си, ами това тука какво е, а!?"
"Това" - бе главата на нещастната скарида. Ние наистина ги ядяхме живи като хвърляхме само главите им, но не защото сме били толкова гладни, а за да покажем на тези които не могат, че не сме като тях милозливи лигльовци...
Все пак накрая Големия М успя да напълни кутията , натовари в коритото цял куп рибарски такъми и се приготви да отплава.
Можете ли да си представите какво събитие за децата от цялата махала бе неговото отплаване?
Ние се опитвахме да ловим покрай брега дребни попчета или "атеринки", но никой от нас не бе влизал навътре, където е голямата риба. Кое дете не е мечтало да изтегли с въдицата си огромен "стронгил" или "лихмус"? Големия М осъществяваше съкровеното ни желание. Всеки един от нас би искал в този миг да е на негово място.
Затова , въпреки че толкова ни е тормозил, ние му помогнахме да се качи в коритото и бавно го избутахме от прибоя.
Този път Големия М отиде още по-навътре в морето и стоя там много повече от обичайното време. Макар и уморени от продължителното взиране , ние се мъчехме да разгадаем всяко негово движение: ето, сега пуска въдицата, чака неподвижен, после рязко отдръпва ръката си назад, сега "обира" бързо месината. "Лови , лови !" - коментираме възбудено ние, макар че от такова разстояние нищо не може да се види, все ни се струва, че вади някакви големи попчета, откача ги от кукичките и ги пуска в коритото.
После всичко се разви някак много бързо: така, както стоим и наблюдаваме от брега, в един момент виждаме как Големия М продължава да стои над водата, а коритото под него вече го няма...
И докато осъзнаем какво става, нещастният рибар вече плуваше сред гейзери от пяна към нас, размахал панически ръце и крака, сякаш го преследват цяло стадо акули.
Както знаем , "Титаник" се е задържал над водата няколко часа , преди да отиде на дъното.
Коритото на Големия М потънало на секундата.
По-късно, след като излезе на брега, целият оплетен в собствената си корда и се посъвзе, той ни разказа как наловил толкова много попчета / Ей такива големи!/, че поцинкованото дъно не се виждало от тях. Тъкмо щял да си тръгне, когато една вълна напълнила коритото с вода и то, заедно с всичката риба, просто изчезнало надолу.
Нищо чудно, увлечен от риболова, без да иска и сам да го е наклонил на една страна, колкото да загребе вода и да потъне.
Дали е имало някаква опасност за Големия М?
Интересно, но никой от нас тогава дори не му и мина през ум, че той можеше да се удави. Може би защото още щом коритото потъна, всички веднага осъзнахме, че една друга, много по-голяма и реална заплаха е надвиснала над него, над брат му и над всички нас.
Заплахата идваше не откъм морето, а откъм сушата, където бе майката на Големия М.
Какво ли щеше да стане, когато тя потърси новото си корито и разбере, че е на морското дъно?
Големия М се притесняваше най-малко от всички. И докога ние, скупчени на брега около Малкия М, загрижено чертаехме планове за изваждане на злополучния плавателен съд, един от друг по-смели и фантастични, корабокрушенецът, виновникът за произшествието, най-спокойно се прибра в къщи.
Много повече се безпокоеше Малкия М. Не без основание. Както винаги, брат му щеше да прехвърли цялата вина върху него, а сигурно и върху нас. Нищо чудно накрая да се окаже, че ние, хлапетата, сме откраднали коритото.
Обикновено в подобни случаи Големия М лесно се измъкваше от ситуацията, защото родителите му имаха слабост към него. По навик, те щяха да се скарат първо на Малкия М.
Големия М бе галеното дете в тяхното семейство и майка му нито за миг не би допуснала, че той може да извърши някаква лоша постъпка.
Баща им също много се гордееше с големия си син. Той е бил още съвсем малък, когато получил от него като подарък акордеон и много бързо се научил да свири.
Това трябва да е било преди да се нанесем в къщата.
Когато се каже, че едно дете свири на някакъв музикален инструмент, ние асоциативно свързваме тези думи с образа на малчуган, който неуверено повтаря един и същ мотив безброй пъти под строгия и взискателен взор на музикалния педагог.
По мое време Големия М вече бе съвършен музикант, виртуоз.
У нас обикновено свързват акордеона с народната музика, но тя явно не му е била по вкуса. Това , което той свиреше всеки ден часове наред, бяха танга и валсове.
Много години ние ставахме и лягахме с тази музика, докато най-накрая не настъпи епохата на рокендрола.
Кога спеше Големия М? Сутрин се будехме от акордеона, вечер пак той ни приспиваше. Моите родители все се оплакваха от него, в къщата прекалено шумно, музиката им пречеше да си почиват, но ние, децата, бяхме свикнали с нея и я приемахме като нещо неотделимо от атмосферата на дома ни.
През всичките тези години аз нито веднъж не съм го чул да учи дадена песен, така, както обикновено се прави: на части, с грешки, с неколкократни повторения на по-трудните моменти... Той просто свиреше - мелодия след мелодия, без никъде да сгреши или пък да спре е да започне отначало, така естествено и непринудено, както ние дишаме, играем или пък се разхождаме сред природата в топъл пролетен ден - наслаждавайки се с цялото си същество на това, което прави.
Как се беше научил да свири така?
Не ходеше на никакви уроци или школи, нито пък някой учител е идвал у тях да го учи.
Може би това е станало по-рано? Но помислете тогава - щом като по онова време е влизал в морето с коритото на майка си, на каква възраст трябва да е бил преди това, когато се е учил да свири на акордеон?!
Тогава не съм се замислял, приемал съм го за даденост - той се е родил такъв, както птиците се раждат с умението да летят, а рибите - със способността да плуват...
Сега, от разстоянието на времето, е ясно, че несъмнено Големия М е притежавал музикални заложби и е имал щастието и шанса да ги развие още като малък. Виждаме в него детето-чудо, вундеркиндът, чийто безспорен талант би трябвало да е впечатлявал всеки, който го е познавал.
Всъщност не беше така.
Ако тогава сме смятали Големия М за по-особен от нас, то не е било, защото сме оценили неговата музикална дарба, а защото сме си мислили, че той нещо не е наред.
Наистина, в малък провинциален град, където от векове ежедневието на хората е било свързано най-вече с осигуряване на прехраната, за тези хора, предимно земеделци, потомци на рибари и солари, това непрекъснато свирене, тази екзалтирана всеотдайност към музиката, постоянното състояние на еуфория, стигащо до маниакалност изглеждат твърде подозрителни.
Като малък Големия М извършваше и някакви натрапливи невротични движения, които много ни разсмиваха.
Когато се качваше по стълбите за втория етаж, той можеше на няколко пъти да тръгне и пак да се върне, за да докосне с пръст дървения парапет на точно определено място, промърморвайки едни и същи думи като заклинание. Подобни безсмислени и странни повтарящи се жестове и звуци той правеше и на други места, не много често, но достатъчно, за да го считаме за "малко луд".
Както казах, можеше часове наред да свири горе без да излезе, но в същото време и да се изсере в стаята си в някакъв вестник, да го увие и да го хвърли долу...
Минавахме много внимателно от там, защото под прозореца му често имаше по няколко такива миризливи хартиени "бомбички".
Музиката ли бе причина Големия М да "мръдне" или , обратно, той толкова много се е увлякъл по музиката , тъкмо защото преди това е бил ненормален? Такъв философски въпрос най-вече са си задавали моите съграждани. И общо взето са разсъждавали в правилната посока. Нали, както знаем, между лудия и гения разстоянието е само една крачка.
Но кой ще каже точно къде е разликата?
И дали, навремето, когато сме забелязали "лудостта", не сме пропуснали да видим величието?


Следва продължение...