Ако трябва да цитирам момчетата от ЪПСУРТ, „с някои хора разговора ми е труден”, невъзможен дори. (Направо като в песен се получи май.) Особено по телефона. Предполагам, че си трябва талант за това, а на мен очевидно ми липсва.
Сега! Може и да съм в дълбока заблуда, но винаги съм смятала, че когато звънна на някого, е редно да се представя и да кажа кого търся. В по-редки случаи – какво търся. Явно обаче съм някакъв изчезващ биологичен вид, защото като че ли повечето от останалите обитатели на планетата имат различни виждания. В резултат на това се получават разни ситуации, в които като нищо мога да си изкарам боя без да съм виновна. Ама иди, обяснявай, де!
Звънва ми служебния телефон. Вдигам – служебно любезна и възпитана:
- Да, моля?
Един съвършено непознат мъжки глас изненадващо ми заявява:
- Слушам ви!
Как така „слушам ви”?! Няма „добър ден”, няма „може ли да говоря с еди-кого-си”... Слушал бил! `Ми то и аз слушам, ако става за въпрос.
Мобилизирам си хладнокръвието, защото надушвам недоразумение, и питам:
- Кого търсите?
- Аз ли? Никого. Вие кого търсите?
А така! В този миг започнах прогресивно да изглупявам или поне се почувствах дяволски идиотски.
Реших да опитам с друга тактика и подех мило:
- Господине, откъде се обаждате?
- От влака.
Да им се не видят и GSM-ите!
Добре! Само спокойно!...
- И кого все пак търсите?
- Аз никого не търся. – инати се онзи. – Вашият номер ми е звънял преди час и половина.
Най-накрая започнах да схващам. Поех си дъх и продължих безкрайно търпеливо (и без това умирах от скука):
- Добре. А случайно да знаете кой може да ви е търсил?
- Ами откъде да знам, бе, госпожо! Може би вие?
- А, имате грешка. Не съм била аз.
- Тогава кой?
- Господине, тук работят двайсет и пет души...
- Кои сте вие изобщо? – взе да губи търпение онзи.
- Тук е... (еди-кое-си учреждение). Познавате ли някого от колегите ми?
- А, да. Жена ми.
Ох, най-после! Вече започвах да се чудя колко ли струва опаковка лексотан в най-близката аптека и дават ли го без рецепта, че май ме стягаха нервите.
- Може ли да говоря с нея? – интересува се човекът.
- А коя е тя?
- Ами жена ми! Аз нямам десет.
- Питам за име! Тук повечето жени са омъжени.
Така като започна да съскам, да фъфля и да влача, работата отива на зле. Слава Богу, онзи схвана какво го питам и най-накрая изкопчих име. Брей, да го вземат дяволите! Още малко и щях да опра до методите на Светата Инквизиция!... Другият вариант е да привикам на телефона всички омъжени колежки, та белким някоя си го познае. За миг се зачудих дали да не му го предложа, само и само да си спестя по-нанатъшното мъчение от още някое неочаквано продължение на този разговор. Вадили са ми зъб без упойка – почти съм готова да се обзаложа, че беше по-малко мъчително.
Някак си успях да му кажа да изчака без да споменавам роднините му от женски пол и отидох да повикам жена му. А по коридора си обещах, че в следващата една седмица няма да припарвам до телефона.
Когато тя приключи с разговора (смайващо набързо според мен), я попитах дали случайно й се намира някое хапче лексотан. Нямаше.