автор: hipitto

Колкото и да не ми се иска, в сезона на гриповете зорлем се налага да ходя и аз по доктори. Умирам си да вися в стерилни коридори, само за да чуя накрая: „Добър ден! Два и двайсет такса.” От друга страна не върви да подсмърчам и да се разпадам пред хората на работата, така че в края на краищата нямам кой знае какъв избор.
И така, сдобила съм се с поредната юнашка настинка. Носът ми вече е добил формата и цвета на кралска порода камба. Обонянието ми е в стачка, така че горе-долу ми е все едно дали на закуска ям меденка или парче картон. Кихам като колата на нашите, когато се опитват с нея да се качат навръх Рила, а в гърдите ми сякаш свири сборна формация от шотландски гайдари. Такива подробности като температура, главоболие, болки в мускулите и задух хич даже не ги броя. Хремата е най-гадна.
Та събирам сили и кураж и хайде в клиниката! Цъфвам там в осем – половин час преди началото на работното време – ама пред вратата вече са се курдисали две бабки, които сигурно са тук от вчера поне и си лафят за внуци и комшии. Всяка е помъкнала цяла торба документи, кардиограми, снимки, лекарства и оплаквания и явно са преизпълнени с желание надълго и нашироко да изложат болежките си на доктора. В превод това ще рече, че не ми мърда поне половин час чакане, а с моя късмет – час и половина.
Познах. Самият доктор идва с около четиридесет минути закъснение. Междувременно манифестацията пред вратата му е достигнала внушителната бройка от дванайсет души, всеки в различна фаза и форма на разпадане. Като цяло обаче пада такова кихане, кашляне и давене, все едно сме избирани с конкурс от Клуба на асматика. Тук и да не си болен, ще се тръшнеш. Няма как. Даже фикусът в ъгъла е взел да линее.
Първата баба се шмугва в кабинета, настанява се удобно и започва с изложението си. Като по учебник. Но в общи линии приключва бързо – за има-няма двайсет и пет минути.
Докато чакам втората, отнякъде се материализира някаква лелка с три чанти, промушва се най-отпред и заема стартова позиция пред прага на кабинета, извинявайки се, че гони „рейса за село”, а другият бил не-знам-си-кога, пък тя искала само да пита нещо и т.н. Усещам как започвам да се вкисвам сериозно. Принципно не съм лош човек, но грипът ме прави зла като оса. Сопвам се, че аз пък закъснявам за работа и, за разлика от моя шеф, не вярвам шофьорът на автобуса да кара лелката да дава писмено обяснение за закъснението си. И без това ми е ясно, че „само да питам нещо” в превод означава да виси вътре поне двайсет минути. Не на мене тия!
Все едно! След приблизително час и четвърт най-накрая се добирам до вратата с риск да прегазя един дядо, който се оказва удивително пъргав за човек с две патерици и също е тук само за малко питане. Вече мога да добавя към списъка с оплакванията си схванат задник, изтръпнал крак, склонност към агресия и начални симптоми на нервна криза.
Докторът ме зяпва въпросително, което е сигнал за мен да изстрелям:
- Гади ми се!!!...
- Значи сте бременна. – изтърсва той съвсем сериозно.
Мой ред е да се опуля, при което той добавя:
- Добре де. Може и грип да е.
А, така по-може. Добавям и останалото, връчвам му здравната книжка, картона, че даже и личната карта по навик. Той ми връща болничен лист и сензационната рецепта: чай и витамин С.
Чакай, бе! Как така чай и витамин С?! Поне температурата да ми беше измерил... Деликатно му намеквам, че може би е редно да ме прегледа поне. За такъв лукс като рентген дори не смея да си помисля. Той обаче е непреклонен. Пет дни болнични, чай, витамин С и след седмица да мина да види как съм и какво ми е било.
А така! По телевизията все разправят, че медицината напредвала, ама че вече лекуват със задна дата направо не съм и сънувала. Ама как така ела като се оправиш, бе?! Ми това ако е нещо гадно и смъртоносно? Птичият грип мина оттук само преди година-две. Ако утре взема, та опъна жартиерите, кел файда, че после тоя ще установи от какво съм се тръшнала.
Докторът обаче ми набутва в ръцете цялата документация и започва внимателно да ме притиска към вратата. Няма време за глезотии, така че изоставям идеята да вдигам скандал, макар нервната криза да е още по-близо.
Въздъхвам и се предавам. То какво друго ми остава! Ще се прибера вкъщи и ще пробвам да спазвам рецептата. Пък до няколко дни, ако умра случайно, ще съм спокойна, че в края на седмицата докторът ще разбере от какво е. Сега трябва да тичам до аптеката за чай и витамин С.