автор: kasiana

Ще скърша аз филиз от този вятър,
задумкал по вратата ми неканен.
И ще го засадя в душата си,
и нека корен в нея той да хване.

Когато плътни облаци от грижи
привържат с тъмна панделка сърцето –
на острата си шпага той да ги наниже,
да грабне сенките им от лицето ми.

И нека всичко в мен да прекатури!
Спокойствито ми запрати чак на полюса.
Не се страхувам от гнева му бурен,
че под сърцето си, като дете го нося.