Съвсем наскоро прочетох някъде, че предприемчиви бизнесмени от италианските области Тоскана и Пиемонт, известни с производството на вино, започнали да произвеждат паркет… от стари бъчви. Според технологичните изисквания във винопроизводството, една голяма бъчва имала среден живот 10-15 години, докато по-малките „живеели” не повече от четири. Винопроизводители се чудели какво да правят с „остарелите” бъчви, тъй като очевидно дървеният материал продължавал да е годен за някаква употреба.
Тогава у нечия умна глава се зародила гореспоменатата идея за тази безотпадъчна технология: дървото от бъчвите да се преработи в части за паркет… Освен че той си ставал напълно истински, ухаел и на вино!
Не знам дали някой в България вече си е наредил такъв паркет вкъщи, но веднага си спомних за едно приятелско семейство на средна възраст, на което им се разби пълна кана с червено мелнишко вино насред хола - направо върху прясно нареден, хубаво изциклен и все още нелакиран паркет. Освен че попило скоростно и оцветило богато паркета („Сякаш бяхме заклали прасе насред стаята!”, вайкаше се съпругът), известното със способността си да боядисва трайно мелнишко вино седмици наред изпускало силна миризма. В интерес на истината, тя не била никак неприятна на моя приятел, но принудило благоверната му съпруга да се премести да спи в друга стая, тъй като особено нощем се разнасяла особено силно.
Друга последица от произшествието била незабавната поява на рояк винени мушици, които кръжели и кацали на злополучното място като неканени, но невинни гости.
-Чувствах се като Диоген в бъчвата – твърдеше моят приятел. – Особено като ни спреше токът и трябваше да палим свещи!
-Да, известно е, че Диоген е живял в бъчва – успокоих го аз, - но няма свидетелство тя да е миришела на вино. Вероятно в нея никога не е отлежавала божествената напитка. Пък и той си е светел с фенер, търсейки Човека…
-Е, аз човек не съм търсел – съгласи се моят приятел. – Жената си я бях намерил много преди това. Само дето не можа да свикне, горката, с миризмата на бъчва…
-При днешната икономическа криза това никак не е зле – продължих да човъркам аз, решил да изчерпя докрай „драматургичната ситуация”, както се изразяват театроведите.
Тук приятелят ми, който инак е чудесен човек и има добро чувство за хумор, ме изгледа накриво и вметна:
-Само че лека-полека винената миризма започна да преминава в оцетна…
Нещата се пооправили след няколко месеца. Когато миризмата се поразнесла, на дневен ред изникнал въпросът с цвета, но оцветяването можело да се възприеме като художествен дизайн.
Сами разбирате, че когато прочетох вестта за винения паркет, веднага се сетих за приятеля си и незабавно му се обадих.
За моя голяма изненада той пак икономиса чувството си за хумор и троснато ми рече:
-Е ти какво сега, да не искаш да почна да го поливам?!
На свой ред се засегнах, тъй като имах най-добри намерения:
-Не – отвърнах заядливо. – Можеш просто да изпуснеш уж случайно каната и другия път!
Поради тази причина за известно време отношенията ни поохладняха, но приятелството между съпругите ни не позволи историята с винения паркет да го превърне в обикновен винен оцет…
И във виното щеше да е не истината, а вината! Без мезетата.