автор: hipitto

Заболя ме зъбче. Ама боли ви казвам! И не спира. Обаче и аз инат – няма пък да ида на зъболекар. Да не съм луда! Че боли – боли, ама не чак толкова, че да ме накара да преодолея ужаса си от онова място... от оная жена...
Шоуто „Страх” нищо не е – я да ги пратят и шестимата куражлии на зъболекар, да ги видя аз тогава! Змии и червеи – друг път! Способна съм да се гмурна в басейн, пълен с алигатори и гигантски сепии, но не и да седна на зъболекарския стол без поне половин година предварителна подготовка и медитация. (И известно количество водка, ако бюджетът ми го позволява.)
Обаче то не спира. Не е болка за умиране, ама си е болка. Седмица, две... на третата ми писна. Викам си, мечка страх – мене не. (Да бе! Повярвахте ми, нали?) Ще ходя да видя какво е положението. Че ме е страх, спор няма, ама пък съм и суетна – не върви да ходя с оредяла „ограда”. Не е естетично някак си, да не говорим, че видът на внезапно натиснат от пародонтоза Дракула не е сред нещата, с които бих се примирила лесно.
И така, събуждам се една сутрин с едно от онези решения, които насочват живота на човек в съвършено ново русло. Ще вървя на зъболекар! Не знам. Може би горе-долу по същия начин се е чувствала и Жана д`Арк, когато се е събудила в деня, в който е трябвало да се качи на кладата. Горе-долу. Бас ловя, че мен ме е страх повече!
Обадих се на шефа, така и така – ще закъснея, налага се. Нямало проблем.
За малко да се разкрещя, че всъщност има проблем – някак си се надявах да ме отреже и да заяви, че няма начин да закъснявам за работа, защото без мен нищо няма да може да върви там. Искаше ми се да се случи нещо, което да ме спре. Знак, че не – не се налага да ходя. Че не бива дори да минавам в квартала, в който е кабинета. Е, да, ама...
Другата ми надежда е да няма никой преди мен. И тук не ме огря. Когато цъфнах там, на стола вече се гърчеше някаква жена. Стиска юмруци, дращи по облегалката, обаче няма мърдане – онази я е натиснала и дълбае. Усетих как куража ми се топи като сняг под юнско слънце.
- А, здравей, мила! – закова ме зъболекарката точно когато обмислях тактическо оттегляне по терлици. – Ей, сега приключвам тук и ще те видя.
- А, аз не бързам. Мога да почакам. – кимам пестеливо.
Да. Например до второ пришествие. Предполагам, че не би било проблем. Наистина не бързам.
Точно след две минути установявам две неща – онази жена наистина е зле със зъбите. Аз пък ставам все по-безнадежден случай на нервно болна. Даже косата ми трепери от ужас! На всичкото отгоре тия двете изобщо не ми помагат – слагането на пломбата някъде в процеса на работата е добило измеренията на борба свободен стил. Зъболекарката ми обаче очевидно е с повече опит в този спорт, така че горката женица в ръцете й няма никакви шансове за бягство. Аз пък се опитвам да убедя сама себе си, че вече нищо не ме боли и мога да напусна терена преди да е ударил часа за моя първи рунд срещу инквизиторката.
О`кей!Знам, че трябва да ходя редовно на зъболекар и го правя, но това не ми пречи да умирам от ужас всеки път, когато дойде момента.
След около десет минути, които на мен ми се струват като десет хилядолетия, борбата на стола приключва. Победата на дорктор И. е с огромно превъзходство – съдя по факта, че жената вече няма сили дори да стане – просто си седи там, все така зяпнала широко отворена уста срещу лампата. Може би е в шок – не бих се изненадала. Дали някой води статистика на инфарктите, получени в зъболекарски кабинети?... Сигурно са солиден процент. Някой трябва да вземе мерки.
Когато пациентката си тръгва, аз би трябвало да седна на нейното място, обаче нямам сили дори да мръдна.
- Хайде да видим как е положението при теб! – пуска поредната усмивка зъболекарката и ме зяпва подканящо.
- Искам упойка! – изтърсвам преди дори да съм си го помислила.
- Имаш ли болка?
Ти как мислиш? Иначе щях ли да съм тук?...
Но не й го казвам. От мен да го знаете – най-глупавото нещо на този свят е да дразните зъболекар. Тези хора имат средства и възможност да си го връщат много жестоко. Болезнено бих казала дори. Не че ми се е случвало, но въображението ми е достатъчно богато, за да мога да си го представя. Гледала съм и онзи филм на ужасите „Зъболекарят”, така че сигурно ми влизате в положение.
- Малко. – признавам с половин уста. – Искам упойка!
За в случай, че не ме е чула или разбрала първия път...
- Хайде седни да погледна, пък после ще видим какво ще правим! Нали знаеш, че няма да боли...
Ей, така като каже, ставам опасно склонна към насилие. Просто знам, че ме лъже!
- Защо не опиташ с някакъв алкохол следващия път – може да те отпусне? – казва тя докато аз се опитвам да насиля волята си и да седна на оня стол.
- Не знам. Май ще умра от алкохолно натравяне доста преди да съм добила такъв кураж. Но ако предложите нещо...
- Съжалявам!
- Поне упойка? – не се отказвам.
Когато реша, мога да бъда много упорита.
Зяпвам и аз като умряла риба срещу лампата и едва се сдържам да не отхапя някой от пръстите й, когато посяга към мен.
- Къде точно боли?
Тука вече ме хвана неподготвена. Изобщо не знам кой зъб е проблемния, ама е някъде между четвърти и осми горен вдясно. Без да затварям уста, изръмжавам нещо, което вероятно би разбрал само косматкото Чубака от „Междузведни войни” и й посочвам района на бедствието. Тука някъде е – търси! Все пак това й е работата. Само дано не започне да вади зъби по метода на елиминацията, че тогава вече наистина ще се превърна в нещо страховито за обществото като цяло и за нея самата в частност!
Тя откарва близо минута в съсредоточено ровичкане из зъбите ми, опитвайки се да напъха в устата ми едно огледалце, пинсети и дветете си ръце. Абе, жена, аз да не съм Мик Джагър? Имам си капацитет все пак. Още малко и усещам, че ще започна да движа челюстите си в четири различни посоки – като змия. Това като че ли облекчава болката в зъба – вече я усещам равномерна по половината си лице.
- Мхммм!... – измърморва внезапно докторката. – Има мъничко кариесче, но като го почистим и затворим, ще почувстваш облекчение.
А дотогава?... Живо ме интересува. Наистина!
- Ама... сега ли...? – проговарям леко завалено аз.
- Да. Работа за петнайсетина минути е.
Въпрос на гледна точка, а от моята точно гледна точка петнайсет минути са си мно-о-ого време.
- Може ли с упойка? – за не знам кой път нахалствам.
- Не се налага – няма да боли. Е, знам, че е неприятно, но няма да го вадя тоя зъб все пак...
- Май все пак предпочитам с упойка.
Усещам я, че започва да се нервира, но вече не ме е грижа – или аз ще нервирам нея, или ще трябва да мина на успокоителни за неопределен период от време после.
- Добре, но това ще ти завиши сметката. – използва тя един от гадните удари под кръста.
- Всъщност колко ще ми излезе всичко? – сещам се най-накрая да питам аз.
Знам, че е глупаво, но някак си съм убедена, че не е редно да плащам за това. По-скоро на мен трябва да ми бъде платено. Че то това си е мъчение, при това с чисто физически измерения! Все трябва да има закон, според който да мога да го докажа в съда...
- Ами материалът за пломбата, плюс работата, плюс лекарството, защото май трябва преди това и да го лекуваме малко зъбчето... Ти си здравно осигурена, нали?
- Аха! Обаче вече съм си изразходвала отстъпките по касата. - признавам.
- Вярно. Е, в такъв случай...
Тя зарязва пинсетите и огледалцето и се вкопчва в един калкулатор. В продължение на няколко секунди трака по него, след което ми изтърсва сума, от която ми изтръпват даже ноктите на краката. Свят ми се завива!
- Това е без упойката. – благоволява да ме уведоми тя. – С упойката стават...
- Няма нужда вече. – изговарям членоразделно, което си е цяло геройство. – Май вече не боли чак толкова.
Абе всъщност вече нищо не ме боли. С тая цена направо ми е спряла тока централно. Сега и сърдечна операция да ми направи ей тук на стола, пак нищо няма да усетя. Така че послушно отварям уста и просто за всеки случай затварям очи. Поне да не гледам!