автор: thebigplucky

Сега и в теб ли ще трябва да повярвам;
и в твоя ли пожар трябва да изгарям,
без дори да се опитвам да играя по правилата;
сънищата ми да преброждаш с неуловими крачки, безнаказано;
в блатата ми от затворено и неизказано да нагазваш?

И в твоите ли очи ще потъвам бездиханен;
с твоя образ в съзнанието ли,
непремислено ще прекрачвам стари клетви и обещания;
с дъха на твоето питие ли, огнено, ще давя съвестта си;
в твоите ли длани ще се приласкава изтерзаната ми душа?

Ти ли ще си поредният нов вятър в платната;
теб ли ще изплаквам след поредния залез;
с теб ли ще осмислям останалото от света ми;
и с теб ли до смъртта си няма да се забравим?

Само проникналата отрова не е лъжовна -
не убива, но отнема от най-красивото на двама в живота.
В замъглен спомен ще се срещаме,
ще пазим нечие лицемерно спокойствие
и през тъжни следобеди думите ни едва ще се докосват.
Ти ще минеш за измислена;
аз – за част от съставен образ,
(само леко ще напомням за нечие подобие,
но ще се оправдавам с всички познати литературни условности). (Мога го!..)
И болката ще ме спохожда вечер, тревожна,
помъдряла и небръсната сред невъзможностите,
напомняща на хъркащ стар часовник,
спорещ с прокобата,
сам да отброява края на собствената си особа,
притиснат в плена на празната стена,
между излющеното огледало и прозореца.
И ще ме разкъсват ноктите и... без дори капка злоба...
И теб ли?...
Злощастна, моя...
_____________