автор: Slepecyt

Снегът се стелеше като бяла пелена, но ти не го виждаше - зад дебелите стъкла на очилата почти нищо не виждаше.
Бързаше към магазина, защото студът хапеше люто вкоравялата ти, суха снага, която помнеше толкова много зими. Краката вече често не те слушаха, но и те, морни, сега бързаха - закъде? Костеливата длан, потъмняла и цяла в старчески петна, стискаше, колкото сила има, бастуна, който опипваше пътеката.
Дадоха пенсията, дадоха и надбавките. Сега щеше да купиш за внуците шоколад, а за себе си хляб и кисело мляко. Щяха да дойдат утре, за да те видят - винаги идваха след пенсията, ала ти не се сърдеше.
Но когато зави край блока, някой те блъсна, очилата се строшиха о стената, челото ти се удари и слабата старческа кръв едва-едва протече от охлузеното място. Но докато се свличаше, ти усети как той дръпна от ръката ти чантата, в която беше и портмонето, а в него - парите, старателно завити в парченца от вестник - за внуците, за хляб, за тока…
И ти лежеше безсилна, а снегът се стелеше като бяла пелена, и ти вече съвсем нищо не виждаше, защото от очите ти се стичаха сълзи на болка и унижение, ала от устата ти не излезе нито звук. Поне да беше писнала, може би някой щеше да те чуе… Но ти вече нямаше сили за писък.
И беше тихо, така измамно тихо и спокойно, и градът пулсираше като огромно зимно сърце, хората минаваха, без да се спрат, най-сетне някой ти помогна да се изправиш, запита те какво ти е, но ти не можеше да отговориш, защото кашлица те задавяше, само усети с кафявите си старчески ръце топлината на ръката, която те подкрепи.
Вкъщи беше студено, сякаш снегът се бе вмъкнал и тук, ала друг студ те стягаше, кършеше те и те смачкваше, така че ти така и не светна и не припали печката, само легна на леглото, не посегна дори да се завиеш. От старите гардероби дъхаше на орехова шума, бродираните калъфки на възглавниците се усмихваха червено в мрака, плетените на една кука покривки белееха, а над всичко това тегнеше тишината.

*

Тази вечер ти взе стария вълнен шал - на него вече отдавна не му трябваше, Бог да го прости, - като тебе избелял, вече хич не топлеше, пък и така беше омекнал от годините мачкане, напоследък все с него бършеше сълзите си, и се обеси - на вратата, на кухненската врата.
И снегът все така се стелеше като бяла пелена, но ти вече не го виждаше, не го виждаше.