Знаенето, че не пиша за други... Знаенето, че нещата, които ще напиша никога няма да накарат да ме обикне, този, когото обичам. Знаенето, че писането не замества нищо... Това е просто началото на писането.
Да се преструвам, сили вече нямам! Да прекривам каква съм, не мога вече! Нито да лъжа и мълча! Нямам сили да казвам, че щастлива съм, щом в очите ми сълзи напират и тъгата в мен крещи. Нямам сили да се усмихвам, щом смехът ми толкоз жалко и фалшиво звучи! Нямам сили да отворя очи, виждайки реалността - толкова грозна, неприятна, така ужасена се чуствам. Нямам сили да заспя, да сънувам своите мечти, че щом събудя се, горчивина запълва сърцето ми, аз знам, че това е невъзможно! Нямам сили да вървя, стъпките ми в мрака се загубват и пътят си аз не виждам. Нямам сили да дишам дори, с всяко следващо вдишване болката напомня ми "Жива си, жива си!"... И нямам сили да се боря, нито да отричам какво чуствам аз. И нямам сили да плача, нито да крещя. И нямам сили да изрека и една лъжа, и една истина. Нямам сили да бъда това, което другите изискват от мен. И нямам сили да пея, щом музиката на сърцето ми следва друг, различен ритъм.
И ще ти простя, че си такъв. И ще забравя казаното от теб, погребано, дълбоко в душата си. И сторенето, ще простя. И сълзите за теб ще забравя, и всичко. И ще ти простя, че си такъв, преди да стана като теб. Бавно следите ще диря, следите към нещо ново, което ще ме спаси. Ще преглътна и този път, както всеки друг. Но нищо не виждам. И нищо не чувам, нито усещам. И не зная що диря, щом толкоз черен е светът. И пътят си не виждам, и звездите вече не мога да докосна, щом далеко аз оставих това що обичах повече от живота си. Душата ми черна, погубена ще съживя... Всеки ден...
Ходя, без да спирам. Никъде не стигам. Нищо не намирам, никой не ме спира. Ходя, без да виждам светлина. Диря нещо, което отдавна не е там, и няма да се върне. Това аз ли съм? Отражението избледнява с всеки изминал ден. Сянката, в която съм се превърнала, и тя, и аз, дирим нещо, което да възроди надеждата. Душата черна... погубена из мрака на кошмарите. Нощта дето ме закриля и луната що шепти думи мъдри, но и те не връщат ни изгубеното, ни намират ново, но и те не спират скръбта, и щастлива не ме правят. Шепти ли, шепти...
Ще избягам ли от това? Или към него аз бягам?
И ще ти простя, че си такъв, преди да стана като теб.