автор: Slepecyt

Някога, когато си останеш
сам-самин сред празната постеля,
огънят отдавна е забравен,
а душата – все така несрета,

все пак си спомни, че ги е имало –
дните на любов и на отрада.
Станало, каквото било писано –
не на всеки щастие се пада.

Ала пак живяхме и мечтахме,
сякаш наш светът докрай остана.
В тръни ли, във лилии ли бяхме –
бяхме себе си и друго няма.

И когато все пак ти останеш
сам-самин сред празната постеля,
покани я – нека ти пристане
сетната девица под небето.

Нека те прегърне с нежни пръсти –
бели, бели, костено блещящи, –
който няма път, той няма вкъщи:
друже мой, поне с любов живяхме!