автор: kasiana

От кремък си. От пръст…И още нещо,
което надживява вечността.
Сърцето ти, по български горещо,
пулсира на орача в песента…

Очите ти! Звезди са отразени
във пиринските бистри езера!
Снагата ти?! Към Бога извисена!
Душата ти! По-светла от зора!

Навярно затова тъй непокорен
народ откърми, майко наша, ти!
Надеждата му животворна
на саблен връх си бдяла да блести.

Дори, когато в извори е бликала
кръвта на твойте верни синове,
припалвала си в нощите борика,
раздухвала си вяра с мощни ветрове…

И силна, като първата славянка,
нарекла мъж прабългарина гост,
до граничаря хвърляш тиха сянка –
застанала в сърцето му на пост.