автор: apostolicia

Мълча. Мога да мълча на всички понати езици. На непознатите – също. Мога да мълча жизнерадостно. Мога да мълча и сърцераздирателно. Когато бях малка помня, че мама видя голям зор да ме накара да проговоря. После й отне години да ме накара да млъкна. И не само на нея.
Всъщност аз не винаги мълча. Мълча главно, когато съм сред хора. Преди време, преди да се отвратя от родната журналистика и окончателно да се разделя с нея, мълчанието ми беше много ключов похват. Вземала съм интервюта от хора, които толкова много са приказвали, че за тях се смята, че всичко е казано. Но не и преди моето интервю. Аз мълчех. Казвах някаква дума с въпросителен тон и после мълчах въпросително. Всичко си казваха. Вероятно съм успявала да докарам вид на отлично информирана. И децата ми си изпяват всичко, още преди да съм си отворила устата. Твърдят, че от мен нищо не може да остане скрито. Не е вярно. Причината е в мълчанието. Приятелите ми твърдят, че от мен би станал страхотен играч на покер. Стига да се науча да играя покер, разбира се. Имам много приятели и знам всичките им тайни. Не че искам, просто те не умеят да мълчат. Чувстват се неловко в тишината и са готови да я запълнят с каквото и да е, най-често изпадат в странна хиперкинеза и се кискат нервно на собствените си глупости. Дори напълно непознати хора ми доверяват тайните си, само защото умея да мълча.
И аз мълча. Стоя на моята си гара и мълча. Не че нямам какво да кажа. Няма на кого...