Над стръмните скали на Карандила –
отдавнашни посестрими с луната,
снегът вали. Виелицата - самовила
в танц езически из преспите се мята.
Снегът е пратеник от други светове.
Той идва може би, за да ни каже,
че право нямаме на нови грехове.
Че много са и старите ни даже.
Покрùва тихо с вездесъщото си бяло
раменете ми и раменете на света.
Снежинка ставам, в пòлета си спряла,
а ме примамва топлината на пръстта.
И няма облак да бъда в шепа небесна,
нито вик, отключил бърза лавина.
Ще пусна корен дълбок и отвесен
в тая замръзнала райска градина.
А в някоя следваща пролет макар –
в нашия или в друг, по-нататъшен век
тук ще намерят първия риж минзухар.
Или пък последния снежен човек.