автор: DIMITARSTOYANOVNOV

1.

Ех, че хубаво местенце!
Направо да изпърхаш от възхищение.
Небе. На небето – слънце. Облещено и жълто като тенеке, слънцето представете си – свети!
Земя. По земята планинки, горички, рекички и дори моренце.
Между всичко това, по път и без път – насам-натам – се движат хора и Бог знае още какво...
Браво!
Тук само да си си родил и да живееш, да живееш...
Да пърхаш и да живееш – никога няма да ти омръзне!


2.

Чуден и забележителен беше Нашият Град.
Имаше си:
Гаричка! – с влакчета!
Площадче! – с часовник!
Рекичка! – с мостчета!

И люляково паркче с алейки и пейки!
И още:
Градчето си имаше улички по които можеш да вървиш на два крака... А ако се наложи и на четири.
Край уличките за всеобщо удивление – къщички! С покривчета и прозорчета. А какво има зад прозорчетата – не се вижда, защото там живеят хора...Гражданите бяха толково невероятни, че всички невероятности изброени до тук, просто започват да бледнеят, бледнеят, треперят, превръщат се в сапунени балони, мараня, пяна, въздух и накрая изчезват.

3.
Как живееха хората?
Първо – те се раждаха.
Второ – започваха да умират...Хапваха, пийваха, изтъркваха някоя дрешка и умираха. Ядяха, пиеха и умираха, ядяха, пиеха и умираха – докато един ден вече нито ядяха, нито пиеха – защото бяха мъртви.
Трето – заравяха ги в прекрасната черна пръст.
И по опулените им лица в ковчезите не личеше – нито защо са живели – нито защо са умрели.
Само ръждива табела на входа на гробищата дрънчеше брулена от вятъра:
„ И ние бяхме като вас –
И вий ще станете кат нас!”
4.

Но нека сега хвърлим един поглед на популярната историческа брошура „НАШИЯТ ГРАД РАСТЕ И РАЗКАЗВА” – формат 60/90x16 – тираж 500 000, 23стр.


„Най-старото познато на историята население в днешните земи на Нашия Град са койлалеситамите.
Те били хубави хора. Кръглолики, с възкриви крака, между които можело да притича куче захапало кокал. Били повече плешиви отколкото високи. Имали толково дълги и грапави езици, че с тях можели да се почесват зад врата. Обичали да седят по турски на сянка и с езиците си да ловят заблудените във въздуха мухи.
И Херодот и Тукидид ги наричат „лапнимуховци”
Но Хезиод например, нищо не споменава за тях.

Около XIII век преди Христа, откъм запад, възседнали куци волове – нахлули видемите. Дълги и тънки мъже, които предпазливо се оглеждали наляво-надясно. За това приличали на чудещи се тръстики.
Харесали те тази земя и останали тук. Млеконадоят на куците крави нараснал и видемите скоро открили таратора. Супата от краставици станала национално ястие – символ на благополучие. А изречението „Я си бъркай таратора!” – свещен девиз, който красял знамената.
Херодот ги нарича”въртоглавци”.
Тукидид – „тараторковци”.
А Хезиод и за тях нищо не е чувал.


Под булото на ноща, към 21 часа на 26 май, през 4та година от Новата Ера, в земите на Нашия Град се явили – долонкоките. Не били нито много високи, нито много ниски – а направо съвсем средни. Въпреки това, умеели внезапно да се появяват и още по-внезапно да изчезват. Така те объркали сметките на много племена и народи.
Подгонени от тях викингите доплували до Америка.
Китайският Император заради тях издигнал Великата китайска стена. И когато сънувал кошмари – сънувал долонкоки. А ако някой от мандарините му го ядосвал, той съскал в лицето му :
- Ще те дам на долонкоките – така да знаеш!
И мандаринът от жълто-оранжев – ставал червен и не след дълго сам си
правел сепуко или харакири.
Повече от всичко долонкоките мразели някой „да им се прави на интересен” или пък „ да знае много-много”. В такива случаи били безпощадни и одирали провинилия се с кремък. А ако нямали време – просто му отрязвали главата.
Бащата на Историята – Херодот ги нарича „главорези”.
Тукидид като говори за тях - просто се чуди с какви думи да ги нарече...
А Хезиод и за тях разбира се – нищо не знае.

Долонкоките изклали лапнимуховците и тараторковците и така от тези три племена се образувало днешното природо-население.
Щом се образувало населението седнало по турски, започнало да си върти главата наляво-надясно, да лапа мухите и съсредоточено да си бърка таратора.
Жалко, че Херодот, Тукидид и Хезиод не били наблизо да ги видят.
Но от тая стара юнашка епоха, до днес са запазени много предания и легенди.

ПРЕДАНИЕ ЗА ДВАМАТА ЮНАЦИ

Живял някога Голям Юнак.
Появяла ли се ламя или друго чудовище – хората него викали да отреже главата на страшилещето. Юнакът никога не отказвал. Така той ликвидирал сто и девет лами, светил маслото на шестнайсет вещици и изплашил до смърт голямо количество вампири и талъсъми.
Постепенно ламите и привиденията започнали да отбягват тоя край и да ходят другаде където нямало чак такива юнаци.
Това било добре дошло за юнака. Той станал Най-Големия Юнак от Всички Юнаци и се оженил за Най-Красивата от Всички Царски Дъщери /Тя разбира се,имала половин царство зестра/
Като нямало вече какво да прави, юнакът организирал състезания по надяждане и надпиване. И нали бил най-голям юнак и Цар – винаги излизал победител.

По тия места, в схлупената къщурка на стария си баща, живеел един момък който не бил голям юнак. Той бил отрязъл главата само на една куца ламя, която приживе – всички взимали на подбив. За това никой цар не го искал за зет. Денем момъкът варял клечки, лапал мухите и гонел Ми-аля. Спял в плевника, а нощем чакал да се появи Голямата Ламя. Надявал се да я убие и така да стане и той Голям Юнак и зет.
Една сутрин двамата му по-големи братя, дошли при него и казали:
- Стига си гонил Ми-аля! Или ставай юнак като юнаците или... Не, че те гоним...Не, че ти казваме нещо, но докога ще ге храним? Не те ли е срам?!
Те давали на брат си таратор колкото да не умре от глад и постоянно му натяквали „ Я, виж какви юнаци са се навъдили по земята! А ти?!”
Хвърлили му и тоя път един вчерашен вестник и тръгнали към бащините си ниви. Над тия криви ниви те - тъй-като не били никакви юнаци - бачкали от тъмно до тъмно с куците си бащини волове.

Момъкът не обърнал внимание на думите им. Но вечерта, за да не заспи, докато чакал Ламята и трошал орехи – взел да прегледа вестника. Там прочел, че Най-Големия Юнак обявява състезание по надяждане и надпиване между „Всички Желаещи Юнаци”. И тази нощ Ламята никаква не се видяла.
На сутринта, когато Луната избледняла, премалял от глад, момъкът се оттърсил от сламата и тръгнал към царските палати.
Като стигнал там – масите вече били сложени. Седнал от единия край и започнал: схрускал дванайсет кокошки, глътнал тринайсет печени агнета и разкъсал и изял четиринайсет бивола. А меховете които пресушил, поради голямата скорост, реферите не успели да изброят. Нали братята го държали толкова време гладен – никой не можел да го надвие. Другите желаещи юнаци хапнали по две-три печени агнета и с издути тумбаци се натъркаляли под масите.
Държал се само Най-Големия Юнак, който имал вече тренинг в тия работи, но и той по- едно време изпъшкал:
- Уф – подуф са!...Ти си Голям юнак!
- Не! – рекъл момъка и зачервените му от виното очи – светнали.
Аз съм Най-Големия Юнак. Айде да се бориме, да видим кой ще отреже главата на другия...
- Чакай сега. Юнаци сме – трябва да се разбираме!- заувъртал го
Най-Големия Юнак, въпреки че бил Цар. През годините коремът му бая се издул и му пречел в боя.
Но момъкът безцеремонно извъртял меча си иму отрязъл галавата.
Тъй както цял живот копнеел да стори това с някоя голяма Ламя или страшилище.
Оженил се за вдовицата със зестрата и сам станал Най-Голям Юнак и Цар.
Заживели мирно и щастливо.

Щом си спомнел за гладното време в плевнята, юнакът пак организирал състезания по надяждане и надпиване...Но на тях канел само проверени и сигурни юнаци, а не разни гладници и голтаци.Казват, че накрая юнакът и другарите му - изяли цялото онова половин царство зестра- което ламите не успели да изядът и пищисани и паникьосани, отдалече отбягвали.


От това и други подобни предания днес черпим богати и разнообразни познания за бита и нравите на древните жители. За богатствата и великолепието на Нашия Град, който според преданията и като столица се наричал Царево...
Нататък в брошурата НАШИЯТ ГРАД РАСТЕ И РАЗКАЗВА са поместени пасажи от апокрифното произведение на коварния византийски историк Йоан Скибица.

Походът на автократа Йоан Цимисхий в лето 670-то

...след победата при Аркадиопол, той /Цимисхий/ се отправил към Преслав където го очаквали Светослав и печенезите . Но понапред трябвало да мине през Царево. Като чул царственото име на този град и като разбрал за свирепия нрав на жителите му, автократа се стъписъл. Сбрал генералите си пред картата и започнал да слуша от тях мъдрости - как да превземат Царево.

- Аз предлагам да-а-а-а...Да!....Разбирате какво имам предвид, нали ? Да. – казал първият генерал.
- Да, да. Аз напълно съм съгласен с уважаемият колега – подхванал вторият генерал. Но не мисли ли той че с това ни излага на необмислена опасност? И като се има предвид, че варварите, варварите....- тук той срещнал строгия поглед на Императора Цимисхий - Да! Изгубих си мисълтта. Тук беше някъде, ама – на!...Ей сега я гледах тук някъде...Колега, продължете ако обичате – и вторият генерал се скрил под масата да търси изгубената си мисъл.
- Я не ми се праскайте! – отсякъл третия генерал, който в свободното си време се занимавал с магия и обичал да се представя да професионален магьосник.
- Аз ще превърна нашите войници на черни котараци, сиви кукумявки и розови киликанзери. Така , че лесно да прескочат тарабите на крепостта и ще изкормят варварите по леглата им!
Накрая той /Цимисхий/ се покашлял:
- Правете каквото ще правите, ама си опичайте акъла! Да
не стане само някой сакътлък с легионите, че после – не знам. Не знам как ще се оправяме!?
Това показва колко голям бил страха му пред този град.

На жена си Теодора, той /Цимисхий/ писъл с разтреперан почерк.
„Жена!...При Аркадиопол ги бихме, малко по случайност и с помоща на Бога – ама лошото е напред! Ех, веднъж да минем през столицата на долонкоките! Херодот ги нарича главорези. Никак не обичат да им се правиш на интересен, а моите генерали предлагат някакви циркаджилъци от които тръпки ме побиват...
Доре! Ако стане нещо – да не се тревожиш. Долу в мазето дето има сто буркана патешко...Между бурканите и кацата ще намериш две тухли „четворки”. Вътре в тухлите съм скрил двайсе фишека жълтици да си посрещнете първите нужди с децата, като те оставям сега самотна и вдовица...На хазарския цар да върнеш две жълтици които му взех назаем да се почерпим като тръгвах на тоя поход. Но и да не му ги върнеш – бълха го ухапала – той има. А за мен, най-важното е сега,че съм ти казал и с чиста съвест ще се представя.
Ако ли пък остана жив и здрав – да не си пипнала парите, кучко! Аз като се върна ще проверя, така че мисли му.... И да ми пратиш едни вълнени шушони...”.

На другата сутрин – ромейските войници, като се престрували кой на котарак, кой на кукумявка, кой на киликанзер – оградили Царево. Били взети и обичайните предохранителни мерки – копията скривали небето, така че и пиле не можело да прехвръкне.
Но каква била почудата на ромеите, когато вместо със стрели и боздугани, в тъмнината ги посрещнали с викове „Слава!Слава!”
Император Иоан Цимисхий/той/ тържествено влязъл в града и под нестихващите викове на тълпата – побил знамето си в в един хълм на центъра му – знак за победа.
Изведнъж от мястото където се забило копието избухнал воден фонтан. Калната струя умила очите на императора и неприлично препикала червената му мантия.
Веднага двама души от свитата на автократа направили експертиза на водата. Установило се ,че тя е лековита, минерална и много полезна.
Преди да продължи към Преслав, където го очаквали Светослав и печенезите, Йоан Цимисхий /той/ пожелал да се изкъпе. Незабавно на мястото на лековития извор му построили баня. Населението поднесло сапун и пешкири.
Императорът се изкъпал. Междувременно пристигнали и вълнените чорапи, изпратени от жена му Теодора. Неясно как, въпреки многобройните млади любовници, които я заобикаляли, тя успяла да ги изплете и изпрати навреме...
Потайни и неясни са женските работи!
Императорът обул чорапите, метнал се на белия си кон и напуснал града сподирян от тримата си генерали и хиляди войници облечени в черно, сиво и розово. Някой от войниците още се озъртали като кукумявки, други замятали крака като киликанзери. А всички били сподиряни от нестихващите възгласи на тълпата, която честитяла банята на Императора: Че-сти-то! Слава! Че-сти-то! Слава!

Такива и други подобни истории се разказват в илюстрованата историческа брошура „НАШИЯ ГРАД РАСТЕ И РАЗКАЗВА”
5.
Дупката. Напълно неочаквано и съвсем изведнъж от нея започнал да изригва вятър. Ураган – могъщ и весел! Дупката растяла, набъбвала в бурята и заедно с нея растял и хълма.Скалите се пръскали с писък и грохот сред фонтани от кал.
С истерично квичене се разцепвали дърветата. Обезумял дивечът се спускал из ниските храсталаци да търси спасение и оплетен о тях – заливал ги с кръв и димящи черва.
Дупката зейнала огромна кокалеста и алчна като устата на шаран. Това вече не била обикновена дупка, а кратер, който раздирал с острите си върхове фустите на облаците.
Впрочем гледано от небето, всичко изглеждало така, сякъш върху лицето на земята изниква най-обикновена, досадна и безпричинна пъпка.
Вятър и мъгла.

6.

Кратерът променил местният климат и населението с сдобило с много и най-различни ветрове. Полъхът Дух Дух и вечерникът Бух Бух, горещият вятър Скорозрейко и тайфунът Съборач, който събарял шапките на хората.

Скорозрейко беше горещ и от него тенджерите загаряха. Вихрушката му носеше със себе си като картонени кутийки - фабрики и църкви, хотели и млекоцентрали. Край хълма падаха и се подреждаха: Болница, полиция, лудница, затвор, казарми, училища, съдилища, театри, бойни кули , редосеалки и университети. Накрая се появяваше нещо средно между кметскво и дворец, над който се вееше знаме с девиза „Я си бъркай таратора!” Владетелят стоеше върте и си бъркаше таратора. И гражданите бъркаха всики своя таратор, който се лееше гъст и в несметни количества.

Градът дремеше на полуотворени прозорци и тензухените пердета се вееха едва, едва... Отначало капваше капка. После заваляваше дъжд и гражданките хукваха по нощници да събират прането от дворовете. Вкопчени в праните чаршафи, жените сънени мърмореха. И тогава изведнъж откъм небето се появяваше гръмотевица.
Огромна и жълта като дърводелски метър. Сякъш някой взимаше мярка на Земята.
- Бах маа му! Ко стаа, е? – обаждаха се мустакатите граждани и
залостваха прозорчетата на къщичките си.
Тогава духваше тайфунът Съборач. Силен като ураган и по-страшен от Сироко. Във въздуха литваха: университетите и редосеалките, бойните кули, театрите, съдилищата, училищата, казармите, затвора, лудниците, полицията и болниците. Накрая хвръкваха и шапките на хората и те хукваха да ги гонят по улиците и се чудеха какво да спасяват по-напред. Но всичко беше неспасяемо. И когато вятърът утихнеше, все пак, те се запретваха и събираха каквото можеха. Но никога не им оставаше повече от:
Гаричка - с влакчета!
Площадче - с часовник!
Рекичка – с мостчета!
И люляково паркче с алейки и пейки!
Понякога се намираше Някой, който да се изкатери на високо и да се провикне към небето , така че да го чуят всички:
- Животеца ми отиде, гражданиииииии!
Но никой не му обръщаше внимание.

Само съзвездието Куче, което броди по студените кривулици на
Млечния път наостря уши.
Малката и Голямата Мечка изпускат дим на колела от лулите си.
- Карай, карай- изплюва се през зъби Голямата Мечка – Счуло ти се е ! - и подкарва със себе си Малката.


7.

Сутрин гражданите се събуждаха. Отмятаха одеалата и правеха гимнастика. После с измити зъби тръгваха към автобусите, които ги отнасяха на работа. Там лепяха марки с дългите си езици, плюнчеха химически моливи, духаха на обли и квадратни печати или усърдно си въртяха главите наляво-надясно. После раздрънканите автобуси отново ги „хвърляха” пред къщи. Където първо прочитаха вестника – а после се напиваха. Изпикаваха се. Съвесно си измиваха зъбките и лягаха да спят.
Момичетата се превръщаха в стиснати счетоводителки, злобни касиерки, хитри продавачки и алчни сервитьорки. Лъскаво и глупаво обличаха трътлестите си тела, а очите им плувваха в безпощадна животинска похот. Обичаха гювечите, мушамите на квадратчета, евтините репродукции, пеньоарите на баклавички, ликьора „Тути-фрути”, праните пижами, серийния филм след новините и златните синджирчета с кръстче котвичка и сърчице.
Подпрели цици по балконите, стръвно чоплеха семки с руменобузите си зурли или наклякали сред бъзето и троскота край кривите панелни блокове варяха лютеница клюки и компот. Ненавиждаха мъжете си, че бяха бедни или глупави, но обожаваха децата си и думичката „магазин”...
Момчетата ставаха безропотни работяги, безогледни кариеристи, безочливи спекуланти, или инфантилни маняци. Сутрин лъхащи на спарено, сапун и бръснарница, друсаха се в автобусите, а вечер потни се търкаляха в кръчмата където певицата с перхидрола в косите пееше:

„Дали да чакам дълго още
Или да дам на всеки срещнат?”

Обичаха ракията, рушвета, салатата, таблата, анцунга с чехлите, моабета, търговията, евтините курви, авантата, изгнилите си таратайки, бабаитлъка, шарените сенки и сладките кафета. Псуваха на майка тарикатите, артистите, богатите, професорите, жените си, държавата и часа дето са се пръкнали в нея.
За това от време на време Някой не издържаше. Изкатерваше се на високо и с бяло, пискливо гласче се провикваше:
- Животеца ми отидеееее! Животеца ми животецааааааа!
Но викът му се изгубваше в бялата мъгла на Млечния път.