автор: marcusjunius

През треволяка на едни копринени завеси нанякъде тръгва влак. Чува се гласът по говорителите на перона, който започва и завършва с камбанен звън от сребърна лъжичка по кристална чаша.
Всъщност запис на компютърно-синтезирани камбанки. Каква разлика! Ако бях принуден да седя във влак, чието движение се определя от компютърно-синтезирани камбанки, може би нямаше да мога да си позволя да летя. В новите влакове се върви пеша по един коридор. Връзките между релсите потракват като тиктакане на някакъв хоризонтален часовник. Колкото по-бързо – толкова по-често. Един часовник с непостоянна скорост на тиктакане и с крайна гара. Когато потегля, трака толкова бавно. После, когато е набрал скорост, всичко е толкова бързо, лети покрай теб. И накрая – отново бавно и мъчително тиктакане до пълното спиране. Един пирон, грубо забит в циферблата. Когато стрелките стигнат до него, заедно или по отделно, механизмът просто не може да преодолее тази грубиянска намеса във времето. Понеже пиронът е забит в циферблата (Къде ли? Може би някъде около нула часа?), стрелките никога нямат право на втори оборот.

Предпочитам да летя. Е, ако командата се даваше от звън на кристална чаша, тогава сигурно бих размислил по въпроса за влаковете...

Завесите висят, обездвижени и тежки от свежата миризма на някакви перилни препарати, но издиханията на улицата скоро притъпяват натурално-идентичния аромат на лавандула, какъвто няма никъде в природата. Климатиците са така устроени, че спират, ако отвориш някой прозорец към дъжда навън. Изкуственият климат не желае да се хаби в директна битка с толкова свободен въздух, издишан от толкова много хора, разместен от толкова много ветрове, поел миризмите на толкова много, земя, вода и небе.

Сълзите на умиращата за пореден път Снежна Кралица попиват жадно дима от цигарата, който се изхлузва гузно през прозореца на една стая с много лампи и малко светлина и все пак с достатъчно място на разположение, когато телевизорът е рафт за подреждане на книги. Дори и такава стая има изход. В такава стая континуумът е свит до четиристотин страници, между които полазват тръпки, докато чакам да стане време за полета към теб, а той винаги е сега.

Понякога трябва да се пътува сам, защото тръпките между страниците са толкова срамежливи. Но и не трябва да се пътува прекалено много сам, защото всяко следващо пътуване пречи да се чувстваш чужденец другаде, а усещането да си чужденец е толкова прекрасно.

То те кара да помниш – никога да не забравяш – че имаш дом тук.