„Да изчезнат грешниците от земята,
и да няма вече беззаконници.
Благославяй, душо моя, Господа! Алилуя!”
( Псалом 102:35)
И колко, Боже, дълго сме мълчали?!
И аз мълчах - почти до днес.
Мълчахме, а забиваха кинжали
В народа ни и в българската чест.
Сърцата си с инфаркти укротихме.
Душите си – с невидими бодли.
С мълчание живота си покрихме.
И от това най-силно ни боли.
Какво, че бяхме смели в мислите?!
И че крещяхме във съня?!
Безропотно оставяхме нечистите
да пеят от амвона на деня…
Какво, че в нас изригваха вулкани,
когато се прибирахме дома?
Какво, че ближехме със болка раните!
Нали страхът надви срама?!
Сега е лесно. Всеки търси сметка
за хилядите минали беди…
Но кой към себе си насочи пистолета
на съвестта – за всичко по-преди!
И кой пред кокала избра бесилото –
сред вой от вълци да виси?!
Със Дякона кой си премери силите?!
Бесилото малцина изкуси…