автор: iasmina

Имало едно време един Старец. Живеел той в самия край на своето село, далеч от хорските погледи и суети, а и сам бил останал вече на този свят. Самотник бил, но и малко странен – поне според мнението на съселяните си – защото, когато го заговаряли, чували от него все едни приказки, все неща, за които хората не желаят или нямат време да се замислят. Уважавали го, защото никому не пречел, пък и минавал човекът за мъдрец наистина.

Домакинството на Стареца било от обикновено, по-обикновено, както и навиците му. Но имало в делниците му време, без което те биха могли да се определят направо като безлични : обичал Старецът залезите и никога не ги пропускал, дори и когато небето бивало облачно. Ако някой отстрани би се поинтересувал, би видял, че с постоянството на ритуала, както и със съответното старание, Старецът всяка вечер си наклаждал огън на двора, сядал с лице към залеза и ... нищо повече. А от това, че събитието се повтаряло пак и пак със завидно постоянство, създавало се впечатлението, че старият човек чака нещо, което така и не се случвало.

Така минавало времето – ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година се изнизвали... И нищо в дома на този човек не се променяло, освен че той все повече отпадал и побелявал. А залезите така и не си отивали неизпроводени от беловласия и огъня в огнището му.
С право ще си кажете, че това едва ли винаги е било така. Старецът е бил и млад човек, но какъв ли е бил животът му тогава? Само огънят може да ви отговори, а залезът ще е свидетел.

Имал късмет старият човек, докато все още бил млад. Късмет, който спохожда само този, който е орисан да се роди под щастлива звезда. Живеел нашият човек живот на заем. С пълни шепи загребвал от живота и нито се пестил, нито нещо спестявал. Така нещата придобили онзи страховит характер, когато на човек нищо друго не му остава, освен да призовава бога, за да го проклина. Понеже бог има, той не чакал дълго да го викат, а се отзовал наистина. Така една заран, човекът бръкнал в джоба си без да се надява, че там ще намери нещо друго освен хастара му, но не щеш ли, напипал нещо. Монета!? Не може да бъде!... А когато поднесал предмета към светлината, първото, което проблеснало под утринните лъчи на слънцето, били думите „обичам те”. Държал човекът в ръката си монета, но странна и необичайна, която нямала търговска стойност, защото от едната й страна стоял надпис „обичам те”, а от другата – „мразя те”. Разярил се човекът на бога отново – що за шега? Какво да прави с монета, с която дори къшей хляб не можеш да си купиш? Понечил да я захвърли, но видял надписа от другата й страна ярко да проблесва, а лъчът се забил в очите ми като острие и го ослепил за миг. Тогава разбрал нещо, което сам не можел да изрази с думи, но се доверил на чувството си и не съжалил за това.

От този момент нататък той винаги се съветвал с Монетата, щом бил изправен пред избор. Хвърлял я нагоре, а когато тя се връщала в ръката му, той винаги безпогрешно знаел какво да прави или да не прави. Потръгнал отново животът на човека, но по начин различен – хората около него недоумявали върху постъпките му. Но какво пък, нали виждали, че решенията му винаги се оказвали правилни?...

Времето минавало, а той така привикнал с тази игра и с Монетата, че всичко друго престанало да го интересува. Дори се опитвал да предсказва избора на Монетата, в което все по-често дори успявал.

Който е живял достатъчно знае, че нищо вечно не продължава. И както става в живота понякога, а може би и винаги, случило се веднъж Монетата да не се върне в ръката на човека. Как ли не я търсил той, но напразно. Тя си отишла по същия мистериозен начин, както преди време се появила. Бог дал, бог взел. Трудно се примирил човекът, но си помислил, че някъде по ширикия свят сигурно живее този, при когото Монетата е отишла, както при него навремето. Това му било достатъчна утеха, още повече, че напоследък той винаги успявал да предскаже избора на Монетата. Следователно нищо не би му попречило да продължи тази игра на ум.

Минало още време и добре живеел човекът – научил се бил да разпознава нещата от живота според истинската им стойност.

Макар животът никому да не прощава, за този човек той не бил бреме. Но и човекът не е вечен. С годините паметта му започнала да отслабва. Затова не се чудете, че с годините той много успял да забрави, включително и Монетата. Само понякога, когато му било особено трудно, сякаш смътен спомен се прокрадвал, за да му нашепне вярното решение. Споменът пък извиквал в душата му онази носталгия, която след още броени години ще му стане постоянен спътник. Носталгията го настигала, за да не му дава покой и човекът живеел с надеждата, че ще успее да си спомни нещото, което даже не си представял какво би могло да е, но което не преставало да го тревожи, да го преследва, да вгорчава дните му. Това очакване станало най-важното нещо в живота на човека. Нещата от света останали назад във времето на младостта му. Тревожен и загрижен станал той – времето му на този всят изтичало, а той не успявал да си спомни...

Оттогава Старецът заживял сам и в усамотение. Времето не му било съюзник – минавало напразно. Отказал се Старецът и от очакването. Вече нищо друго не чакал, освен милостивата смърт, но защо ли и тя се бавела?...
Защо ли?...

Със залезът се сприятелил, защото виждал в него символичния предел на времето отредено му на този свят. И зачакал без да знае ще дочака ли и без големи очаквания. Само онази носталгия не си отивала, не можела да бъде забравена. Нищо не смущавало покоя на самотата му.

На този всят обаче, вечни неща няма. Промяната винаги идва, дори когато е желана. В една от онези вечери край огъня, нещо се случило. Странник се спрял в дома на Стареца. Дрехите му праши, обущата вехти и също прашни. Лицето му – непроницаемо като самото пътешествие, което, види се, било станало негов начин на живот. Само очите горят, но така, че едва ли друг би разбрал, освен този, който вече си отива.

Заварил Странникът своя домакин да седи смълчан до огъня. Видът му с нищо не издавал, че е забелязал идването на госта. Затова и гостът не посмял да го заговори. Просто извадил и той своята лула. Дори да се е случило още нещо между двамата, историята не казва това, а да питате огъня ще е излишно - той едва ли ще ви сподели тайната, защото е споделял тайнството. Както се появил Странникът, така и си заминал – като вятърът в листата на дърветата. А на следващата вечер, вече нямало кой да изпрати залеза. От огъня останали само топлите въглени. Били те с цвета на залеза и сгрявали с жаравата си тишината.

... А Старецът, този беловлас самотник, вече пътувал за срещата със Създателя си – който го очаквал наистина. Щом пристигнал пред Твореца, човекът понечил да се изповяда, но вместо да му позволи това, Той протегнал към човека своята длан. Сякаш небето се отворило под краката му! Това, което блести, това е ... ЗЛАТНАТА МОНЕТА! Зарадвал се човекът и в тоз час всичко си спомнил. Поел Монетата и я подхвърлил както в доброто старо време. Тя му показал страната си с надпис „обичам те”. Полетяла отново нагоре Монетата и отново се обърнала така, че – „обичам те”. А когато за трети път тя не проявила въображение и пак подскочила нагоре с „обичам те”, човекът вече се бил досетил – бог не за пръв път му устройвал шегички! Разгледал по-внимателно Монетата... – ами да! И върху двете нейни страни все този надпис „обичам те”! Вдигнал очи човекът, за да благодари на своя благодетел, но ... него вече го нямало. Вместо това той видял как на земата Странник превзема безгрижните си крачки. В ръката му блестяла и се радвала на играта Златната монета, а песента му се чувала чак на небето :
Животът е игра, Играта – забавление, Желанието – забвение, а то – мимолетно Мигновение! Останалото е шега с една Душа безумна – създавам сам Света, с една Монета чудна.

...И пожелал си тогава Човекът, да се завърне някой ден в забвението на света, но този път помолил съдбата да не го ражда под щастлива звезда, за да изпита сам силата и паметта си. Нали вече бил скътал в сърцето си ... истинската златна монета?...