автор: tomatroev

- Какво толкова им харесват на тези скариди, не знам! – чуди се Далянко. – Вярно, като малки ние ги ядяхме живи, ама не, защото са много вкусни, ами да вземем акъла на полячетата, да шашнем онези от вътрешността... Хващам една от онези, скалните, черна и тлъста, и им я показвам: „Ето, значи, какво е това животинче, скаридата!” „А-у-у, прилича на дявол!”
Е, как така – на дявол? Напротив, много си е хубава: и я слагам в устата си, цялата, изплювам само главата и дъвча невъзмутимо. „Мамо, виж – викат те откъм брега и ме гледат ужасени – мамо, той наистина ли го изяде?!” „Какво?” „Изяде дявола!...”
- Били афродизиак – казвам аз – като мидите и магданоза. Знаеш ли, че за туй японците ядат живи калмари?
- Вятър работа! – Далянко извади от мрежата новоизлюпено попче и го показа: - На, на азиатците пишките им са такива! По-големи няма и да станат...
Той хвърли попчето в морето. Такъв е обичая, маломерните се връщат обратно, да пораснат. После продължи:
- Който може, си го може. А който не може... и кило кариди да изяде, все тая.
- Карай – каза един от Далянковите другари – важното е да ги купуват!
Скаридите, които ловят в залива, не са черни, а бели, пасажни.
Пасажните идват в плиткото, за да хвърлят хайвера си и тогава, седмица, две или дори месец – преди да са се изтеглили навътре в дълбоки води, рибарите са все тук.
Вечер ловят в плиткото, с винтери, около двадесет, които нареждат през няколко метра по протежение на целия плаж. Макар да работят в тъмното, на фенери, е по-лесно, защото скаридата, събрала се в дъното на даула, е „чиста”, без трева.
През деня, обратно, пускат грип по-навътре, до върха на вълноломите, почти в открито море, но заграждат малко пространство от брега, за да не се напълни мрежата с прекалено много трева.
Тя може да е тъмнокафявата фика: тънка, на ленти или от другата – зелена, обемна като сюнгер, стои на фъндъци, в мрежата се степва на пластове, на дипли, в които белите скариди, неподвижни, са увити нагъсто или по-нарядко като пашкули.
Рибарите извличат тревата на брега, събират я на купчина и започва голямото ровене в нея.
Далянко има още една, друга, по-особена, само негова мрежа. Тя е стара и пършива, на големи квадрати, обрамчена с тънки летви като ограда на пилчарник. Една сутрин като отивах към съседния плаж, го видях до циментовите тетраподи, в ъгъла, далече от другите, усърдно и потайно да я разкатава, стифова и наглася.
- Как е, взе ли нещо с тази? – питам го.
- Какво? – прави се на глух Далянко. Вълните шумно навлизат в широките ниши между камъните, той поглежда натам, после към другарите си в далечината, явно търсейки начин да ме разкара: - Отивай при другите, аз ей сега идвам!...
Отначало помислих, че излиза от морето, до него имаше разхвърлена мокра трева, водорасли. Но пък от друга страна, мрежата бе суха. Тук нещо не бе в ред, не се връзваше, усещах го, макар да не можех още да проумея какво е точно.
- Много е едра – забелязах – тя тая е направо за акули!
Той се изправи и пак се огледа. Брегът бе пуст и само някоя от кресливите чайки, събрали се високо над главите ни, се спуска от време на време, каца близо до нас и ни поглежда изпитателно с око, сякаш се опитва да разбере за какво си говорим.
- Може да е за акули – рече Далянко загадъчно – а пък може и за друго да е...
Аз отидох по-нататък да поплувам, а когато се върнах при рибарите, те вече бяха изтеглили грипа.
Уговорихме се с тях да ми продадат попчетата – колкото излязат. По това време, в разгара на сезона, моите свършиха. Зает прекалено много с работата в заведението, аз трябваше да се откажа от риболова. Беше ми по-изгодно да купя риба, отколкото сам да я ловя.
Така, докато те събираха скаридите, аз отделях рибата: предимно попчета и сафрид, макар и не много.
Бях забравил вече за странната мрежа на Далянко Каридата.
На двадесетина метра встрани от нас, в тревата, останала от предишното хвърляне, ровеха чайки и гларуси, кълвяха и методично, като санитари в бели престилки, доочистваха брега.
Винаги има нещо и за тях, това си е закон и затова тези птици са неотделими от рибарите, има ли някъде лодка и мрежа – и те са там.
Около обяд, преди да излезе Белия вятър, е най-горещо. Попчето изсъхва и се спича като глина, оставена на слънце. Скаридите са още по-нежни. Сухият горещ пясък ги стапя и от тях остава само обвивката им, а ако са събрани накуп, се вмирисват.
Трябва да бързаме, но вместо това, изведнъж, обърнали се, рибарите застинаха по местата си.
Все още не разбирах какво става.
Далянко Каридата, както се бе снишил, пропълзя като невестулка по пясъка. Краят на някакво въже се подаваше там. Въжето, маскирано, продължаваше и по-нататък, към купчините водорасли, където се бяха събрали чайките.
Едва сега забелязах, че точно там, наведена под ъгъл, като покрив на къща, се издигаше неговата опърпана мрежеста рамка. Една дълга, малко крива пръчка подпираше този покрив.
Това бе капан – и ятото бели птици, скупчени нагъсто, ровеха и кълвяха, без да подозират нищо. Другият край на Далянковото въженце бе вързан за пръчката. Какъв прост и гениален план!
Достатъчно бе Далянко Каридата само да дръпне въженцето и...
Така и стана.
Леката рамка плавно падна и прихлупи птиците. Уловени, без нито един изстрел, без кръв, без грам жестокост, без никаква болка, ей така, като на шега, като игра. Чак сега птиците разбраха, че са в капан, опитваха се да разперят криле, мъчеха се да излетят.
Но мрежата, макар и опърпана, тънка като паяжина, почти невидима, огъваше крилете им, спъваше ги.
Човекът точно бе преценил силите им. Дори и заедно, накуп, пречещи си една на друга, без синхрон, те не бяха в състояние да се освободят и тяхното безразборно пърхане не можа да повдигне и обърне рамката.
А и Далянко не ги остави много да се мъчат. С два-три скока той отиде до тях и чевръсто, с отработени движения на професионалист, взе да ги вади една по една изпод мрежата.
Той хващаше чайките, ловко късаше главите им и веднага прибираше още топлите тела в избеляла зеленикава торба.
Всичко стана много бързо.
Само след около минута на мястото върху мокрите водорасли се търкаляха дузина глави на чайки.
Далянко подпря пак мрежата с кривия кол и затрупа криво-ляво въжето с малко пясък. После скри торбата на хладно в една дупка между камъните и дойде при нас.
Така научих, че и тези птици ставали за ядене. Другите рибари бяха малко скептични – месото на чайките мирише на риба. Единствено Далянко сам си ги приготовлявал по някаква негова специална рецепта.
Когато няма пасажни скариди, той хваща покрай камъните малко от другите, за стръв и влиза за риба с „Марияна” – една дълбока и празна като хамбар лодка без мотор, завещана от баща му.
Пуска въдица на около двеста метра от брега в една скалиста плитчина.
Веднъж, докато ловял, един гларус непрекъснато му досаждал. В морето рибарите хвърлят на гларусите, които плуват край лодките им, по някоя и друга лапина или дребно попче, така, както забързаните минувачи в големия град дават на просяка, застанал на ъгъла, по някоя дребна монета.
Този гларус бил много нахален. Още малко и да влезе в лодката. Накрая Далянко се ядосал и замахнал с греблото да го удари. Разбира се, не успял. Гларусите не са вчерашни. Ако ги разгневите, обикновено те излитат и се изцъркват на главата ви, за да си отмъстят.
Този обаче не излетял нагоре, а най-неочаквано влетял в лодката и направо клъвнал с клюна си Далянко Каридата по темето.
Неговите приятели, рибарите, разказваха как са го видели да се връща, облян в кръв. „Какво стана, бе – викали уплашено те – къде се удари, бе, Карида, от лодката ли падна?!” „Не съм се ударил – отговорил той – нито съм паднал, ама мамка му и гларус, виж кво ми направи, само да го хвана, ще му скъсам врата като на корнида!”
Аз така и не разбрах дали Далянко бе започнал да залага своя капан след тази случка, повел война срещу всички пернати същества, обиден на птичия свят или пък, обратно, той ги е ловил далеч преди нея и после гларусът го е нападнал заради чайките, да отмъсти за тях.
Нещо като „възмездието на птиците”?
Донякъде, символично, си е и точно това.
- Осигури храната за утре, а, Карида! – подхвърли Бангоза, по-възрастният от рибарите. – Колко хвана?
- Слаба работа – отвърна скромно Далянко – около десетина...
- А гларусът?
Далянко помръкна:
- Само чайки... Хитро е копелето! Ама кога да е, ще го пипна.
- Изплашиха се – казах аз. Гледах кръжащите над морето птици, далеч от нас. – Поне днес няма да посмеят да дойдат тук!
Ала грешах.
Само след четвърт час те бяха накацали на същото място и сякаш нищо не е било, спокойно се разхождаха по брега.
Минах край тях внимателно, за да не ги изплаша.
Тези, които бяха на пясъка, близо до мен, леко подхвръкнаха, а останалите продължиха заниманието си. Главите на предишните жертви, със затворени жълти клепачи си стояха там, а около тях живите търсеха храна, без дори да ги поглеждат.
Всички бяха най-обикновени глупави малки чайки. От едрите птици с мощни сиви крила, които обикновено идват със силния вятър не се виждаше ни една.
Но аз все имах чувството, че отнякъде далече непрекъснато ни следи зоркото око на Далянковия гларус.