автор: iliyan_troyanski

Изповядвам единний светъл комунизъм
Христо Ботйов

Аз те чаках да дойдеш, но ти не дойде. Не дойде...
Помня, имахме двама в “Свободна България” среща.
Нейде тихо страхлив саксофон
имитираше “Sun ship” на Джон Колтрейн,
пиех “Плиска” със сайдер, седях като пън,
тъпо гледах жените, събрани отсреща.

Грейва ясна Деница в небето, а някъде пада звезда –
нейде ражда светица, синът є възкръсва,
а някъде някой умира.
От деветия кръг на небето полита Икар,
птицата-жар се възражда в калта…
Аз седя, упорит като пън.
Аз седя. Аз печално и тъпо се взирам.

Аз те чакам!
Така те очаквах, но ти не пристигна…
Както Дядо Иван са го чакали някога, ние сме чакали теб.
Да се жертваме бяхме готови,
за твоята правда на бунт да се вдигнем,
да живеем достойно, в достойна страна на свобїда и хлѓб!

И те чакахме дълго.
Аз чаках със праведна, истинска вяра!
Вярвах чисто и искрено, както в законите Божи.
Вечер сам си заключвах оковите, роб на водата и хляба.

Можех даже без хляб.
Без вода.
Можех даже без въздух.

Без
Свобода
Можех!

Можех три пъти дневно
под строй да изгледам “Забравен от Бога” –
като минеш от „Плиска” през подлеза, в кино –
тогава се казваше “Изток”.

На сандък динамит,
пред самите му порти седи Алфред Нобел,
награждава с широка и щедра ръка,
ала само когото поиска.

Ние всички се клехме тържествено, бяхме в съпротивата:
съпротива оказваше всяка оголена, счупена кост –
и когато ни галеха с хлъзгави пръсти от риба,
и когато ни давеха в хладна омраза и злост.

Аз се борих докрай,
аз – за глътката дъх – и извит с всяка фибра,
изпълзях под земята на четири, после – с бастуна, на три.
Пчелоядите дебнеха малките птици колибри,
а през тежкия въздух прескачаха сто киловолта искри.

И копои, отхранени сито с метална омраза,
от дете на верев ме наглеждаха с криво, присвито око.
Те отрекоха моята съвест и моето право на разум.
Ти си жив!
Аз не вярвам,
че ти си си тръгнал
от моя живот!

Цял живот те очаквах!
Очаквах те, чаках да дойдеш...
Да мълчим и да чакаме...
Чакахме.
Ето, така ни научиха...

Но настъпи ноември, по план беше май,
не-другарите вдигнаха вой.
Аз те чаках,
подобно на вярно,
заклето
и предано куче.

Като сива Берлинска стена ни надвисна
мълчаната истина.
Онемяха щастливите зрители,
в райското кино е тихо.
Най-добрите от нас,
най-достойните,
честни и чисти
премълчаха за твоята смърт,
като подли животни я скриха.

Първо бяхме под турско,
Кобургско,
кобурско,
царици,
царe.
После славната Партия...
Всеки от тях си оправи живота!

До един са си плюли в устата,
народът в хомота оре…
Изтерзаният, беден народ
още чака на теб, брате Ботев!

Свел глава,
мълчаливо отпуснал ръце,
на мегдана се въси народът!
Не отваря за поздрав уста
и от дъното глас се не чуй…

Но по кръчмите,
вече на глас,
упорито говорят,
че си паднал на Вола,
с „Радецки” дошъл в Козлодуй.