автор: foster

Този път неизбежното настъпи , без анонимни герои , без тайни спасителни мисии без надежда за последен шанс. Човечеството или по-скоро цялата планета имаше само едно денонощие живот едни последни 24 часа хаос през които правилата , нормите на поведение , условностите , лицемерието , страхът от неизвестното изчезнаха
..Имаше страх ,но от истината и знанието ,че земята наближава своя свършек така внезапно както куршум достига целта си. Само миг и после ….отговора на вечния въпрос щеше да бъде известен. Живот след смъртта? А имаше ли живот в самия живот? Хората се опитваха да подредят своя или да го изживеят целия за един единствен ден.
Какво всъщност щеше да се случи ли? Изтъркания и старомоден космически сблъсък с друго небесно тяло ,което по някаква странна случайност бе с диаметър колкото земята. Имаше направени толкова много игрални филми по темата ,че хората сякаш искаха да се случи и в известна степен може би това бе така. Дори ,когато вестта за приближаващия край бе разпространена почти никой не я взе на сериозно. Краят бе идвал толкова много пъти ,че хората живееха с него ,забавляваха се,предизвикваха го сякаш е нещо невъзможно. Но той реши да откликне на поканата им така желан и предизвикван нямаше как да подмине този циничен свят.Бе викан навсякъде едни искаха край на правилата ,други край на нечия държава, трети край на войните Краят беше съвършения подарък за една болна цивилизация и той реши да се поднесе.
Времето така ценено както никога преди беше най-желания дар в момента ,който никой нямаше да получи в повече ,а то само по себе си не чакаше никого. Не го интересуваше дали секунда няма да достигне на някой да каже обичам нито ,че някой е на миг разстояние от мечтата си.
Майкъл обу на бързо маратонките си и се запъти към единствения човек имащ значение за него. Хаосът бе навсякъде по улиците и той бягаше през него ,прескачаше всичко изпречило се на пътя му ,а то не беше малко. За човек с единственото намерение да направи най-важното нещо в живота си нямаше нещо което да го спре.
Ами ако тя не е там? Ако е заминала в неизвестна посока? – тези въпроси изпълваха тревожно съзнанието му и го караха да се движи още по-бързо. Комуникациите не работеха и нямаше начин някой да се свърже с някого освен по старомодният начин. Вече изкачваше трескаво стълбите още малко и щеше да е пред вратата и. Спря пое си дъх и почука, вратата се отвори сама , не изчака покана, а просто влезе. Знаеше стаята и ужаса ,който изпита , когато разбра ,че е единствения човек вътре го преряза като нож. Леден буца заседна в него усещането ,че пропада бе възможно най-реално. “Господи” мислеше си той – само ден по-рано и можех да и кажа всичко , всичко ,а сега …нищо празна стая с един празен човек в нея. Щеше да извика ,когато завесата се повдигна и от терасата влезе тя.
- Ейми !! – извика Майкъл и е прегърна без да скрива радостта и вълнението си. Двамата стояха притиснати един към друг няколко минути без да промълвят нито дума. Пулсът му силно ускори своя ритъм , гърлото му пресъхна ,стоеше безмълвно. Едва издаде няколко звука ,които приличаха на думи.
- Ти си тук – гледаше е ухилено.
- А къде да ходя няма смисъл да бягам нали? Добре ли си изглеждаш така щастлив сякаш светът ще продължи и другата седмица? –очите и грееха.
- Не мога да ти опиша колко се радвам ,че те намерих. Помислих ..помислих си ,че .
- Тук съм спокойно- усмихна му се и го прегърна отново. Майкъл потъна в ръцете и изгуби се, забрави къде е ,забрави Краят , стопи се. Искаше му се това да продължи вечно.
- Аз ..трябва да ти призная нещо – смутено промълви той. Готвеше се да каже това което се бе настанило в сърцето му от толкова много време ,че струваше му се е изминало цяла вечност.
- Слушам те говори свободно и без това няма за кога да пазим тайни. – и той започна ,започна своята изповед на сърцето. Чувствата , мислите държани толкова дълго в плен разрушиха преградите изливйаки се като един огромен, жив изпълнен с любов поток. Говореше така страстно както никога през живота си , разказа и абсолютно всичко без значение дали думите биха го направили по-слаб или силен в очите и. Това бяха минутите в които се разкри ,разголи душата и сърцето си чуствайки се така жив както никога до сега. Настъпи тишина тя го гледаше с онези дълбоки красиви очи в които бе потъвал толкова много пъти незабелязан . Нещо в нея се промени за секунди ,един океан от емоции се разля по тялото и приливайки леко извън него.
- Това е най-красивото нещо което някой ми е признавал Майкъл , но защо ми казваш това чак сега? Защо трябваше да чакаш последния ден за всички ни за да споделиш чувствата си. – това беше въпроса за, който нямаше отговор , не можеше да каже определена причина която да звучи смислено.
- Щеше ли да ми кажеш ,ако светът не свършваше утре? Или щеше да изчакаш още една дълга и самотна година? – тогава той съжали , съжали до дъното на душата си ,че не направи това което направи днес много по-рано. Докосна я нежно и очите им се сляха в невидим танц ,а устните произнесоха това което думите не можаха. Нямаше време за обвинения нито време да се сърдят един на друг оставаше им само да изживеят пълноценно оставащите часове.
Огромна сянка затъмни небето обрисувайки картина която надминаваше всяко въображение . Ярка светлина. Грохот. Тишина. Само миг и прашинката на живота бе заменена от купчина отломки без помен че е било нещо повече от това. Живот след смъртта ли? А живеем ли този ,че търсим друг?