автор: tomatroev

- Дядо, ела – извика момчето – тук има много!
То се спусна тичешком надолу по дюната, затъвайки в пясъка и и задъхано се спря до нас.
Бе десет-дванадесетгодишно хлапе, носеше пластмасова кофа, наполовина пълна със сухи клонки, изхвърлени през нощта от вълните.

Дишаше тежко, на пресекулки, с мъка се опитваше да си поеме дъх, но въпреки това бледото му лице сияеше.
Възрастният мъж с прошарена, късо подстригана като на военен коса, взе кофата и я сложи на земята.
- Седни да си починеш – каза загрижено той – после ще продължим...
Той извади от джоба на якето си малка помпичка за вдишване на въздух и мълчешком му я подаде.
Момчето бързо поднесе помпичката към устата си, натисна няколко пъти, вдишвайки дълбоко живителния кислород и само след минута лицето му постепенно поруменя, болезненото свистене в гърдите му изчезна и всички ние, които дотогава следяхме напрегнато действията му, сега заедно с него също облекчено въздъхнахме.
След това доизтеглихме мрежата на брега и седнахме да си починем.
Ние ловяхме риба на един от крайните вълноломи, оня, който отдалече изглежда като огромен каменен кръст. От дясната страна на този кръст беше по-тихо и първо хвърлихме там. Мрежата се изтегляше леко. Дъното бе чисто, в такива дни тук винаги е имало илария, но тази път не ни провървя.
Хвърлихме втори път, още по-близо до скалите, с надеждата да хванем поне повече попчета. Уви, и там бе почти пусто.
Само преди няколко дена с две хвърляния сме пълнили почти цяла каса, а сега в нея имаше само двадесеттина дребни рибки!
Дали водата не бе прекалено спокойн? От ляво на вълнолома морето бе бурно, раздвижено и като че ли пълно с живот. Вждаше се, че на места има водорасли – надолу дъното тъмнееше. Тук беше по-дълбоко. Но водорасли имаше и нагоре – сякаш някой съвсем скоро е разбъркал морето с огромен черпак като зеленчукова супа – и всичко вътре, омешано, се върти и плува хаотично, докато завихрянията спрат и треволяците постепенно започнат да се утаяват.
Плаваща трева имаше и на повърхността, изправена, висяща като гирлянди, но не накуп, а равномерно разпръсната навсякъде, не много нагъсто – сигурен белег, че доскоро водата тук буквално е „вряла” и на дъното е все още „горещо”.
Въпреки всичко, решихме пак да хвърлим. На това място винаги сме вадили попчета. Тревата бе малко повече от нормалното и не ни плашеше, но пък можеше и да е за добро, ако не друго, щяхме да извадим поне скариди...
Оказа се, че няма нито попчета, нито скариди, но затова пък тревата бе не малко, а много, много повече.
Имаше мъртво вълнение.
В такива случаи е невъзможно мрежата да се извади на брега. Прибоят омесва водораслите с пясък и тази каша тежи още повече. Освен това вълните непрекъснато я дърпат навътре и не спират да я заравят.
След няколко часа морето щеше да замотае новата мрежа в скалите и да я направи на дрипа.
Бяхме двама и можехме само да я придържаме. Добре, че преди смрачаване има и други хора, които обичат да идват тук. Някои търсят красиви мидички, охлювчета или камънчета по пясъка, други са въдичари, трети просто са дошли да се полюбуват на залеза.
Този път ни помогнаха младежи, дошли на почивка, любители на нощното къпане, а също така мъжът и момчето, които събираха сухи клони край брега.
Не бяха местни. Живеели в голям град, но наскоро се преместили тук. Момчето имаше астма. Лекарите препоръчали морски климат и те решили да дойдат – с надеждата да се оправи.
Бащата не можел да остави работата си, а майката починала преди няколко години. Момчто свикнало да бъде повече с дядо си и той поел отговорността да се грижи за него. Имали там апартамент, който продали, с парите си купили тук къща – и сега всеки ден са край морето.
Вече е по-добре, каза човекът и подкани внука си да стават, защото се бе стъмнило. Бяха събрали каквото могат в двете пластмасови кофи: момчето – по-къси съчки, мъжът – по-дълги, а също така наръч разкривени сухи клони, взеха всичко и тръгнаха да си вървят.
След малко си тръгнахме и ние.
Него ден на това място не хванахме никаква риба. Не съжалявах много. По-важното бе, че спасихме мрежата. Научих поне едно нещо – никога да не хвърлям при мъртво вълнение, колкото и слабо да изглежда то!
За това си мислех, докато се прибирахме към къщи – но най-вече за мъжът и момчето.
И други идваха край брега. Зимата наближаваше и хората се запасяваха още отсега с дърва за огрев и събираха кой откъдето може.
Но да обираш и съчките по плажа!
Дървета има по-настрани, в Яра, но и там не са толкова много. Често виждах някой да слиза с брадва по стръмните глинени склонове или да се връща, мъкнейки нагоре сноп тънки, току-що изсечени стебла.
Големи трупи има още по-надолу, край брега. Лежат там, изхвърлени отдавна от морето, полузарити в пясъка. Човек може да стигне до тях по тесните ронливи пътеки, но да се пренесат те чак горе, на билото, е невъзможно. Нито с кола, нито с каруца, нито дори с колело може да се отиде до тези места.
Довлечени незнайно откъде от морето, са се трупали с години и брегът се е превърнал в истинско гробище на трупи или по-скоро на склуптури, доизваяни от стихиите.
Стоят си така в пясъците, недокоснати от човешка ръка. Дълго време вълните са ги блъскали и заглаждали, а после, пропита от сол, под силното слънце, дървесината е придобила белотата на мрамора, съчетана с фината завършеност и мекота на женското тяло.
Огромно находище от богатства, уви, недостижими за нас.
Що се отнася до нашия бряг – между сарафовските вълноломи и встрани от тях, всичко, по-ценно, което става за горене, отдавна е обрано.
Но ето, имаше хора, които вече събираха дори и съчките. В тези трудни времена и тук човек можеше да се сблъска с бедността и една такава неочаквана и мъчителна среща не може да не предизвика съчувствие и състрадание у всеки един от нас.
След последния злополучен риболов дълго не слизахме долу. Морето, както се казва, ни беше взело страха. После се престрашихме и пуснахме мрежата един-два пъти, а накрая дойде зимата.
Повече не видях момчето, нито дядо му. От време на време се сещах за тях – тогава ми се сториха все пак малко странни, имах смътното подсъзнателно усещане, че остана нещо недоизказано...
Но после летните спомени постепенно избледняха и аз почти бях забравил за тях.
Едно неочаквано събитие отново ми напомни за събирачите на дърва и свърза всичко по особен начин, сякаш, за да завърши моят разказ за тях така, както въобще не съм предполагал.
Получих покана да присъствам на поетична вечер в Бургас. В залата, където щеше да бъде литературното четене, имаше и изложба на бургаски художници. Тъй като отидох малко по-рано и рециталът още не беше започнал, реших да разгледам картините.
Не много висока, залата всъщност бе разделена на две галерии, съединени със заоблена сводеста арка. В дъното на втората, която бе по-скоро голяма ниша, освен картини, имаше изложена и пластика.
Видях я отдалече – стори ми се модерна и оригинална.
Оказа се нещо още по-интересно. Фигурите не бяха от глина или метал, а от дърво или по-точно – от изсъхнали клони. И всъщност не точно пластика, а композиции, съчетания от фигури и символи, които природата е изваяла, а после, с малко находчивост и много въображение, човекът им е вдъхнал живот.
Там имаше: изящна птица, митично същество, извънземен пришълец с космически кораб, старец-гъдулар с маймунка на рамо. Имаше още куче, конник, войник, гладиатори в жестока схватка и какво ли не. Цял един фантастичен свят със своите странни образи и герои.
И като за капак – авторът бе направил от по-големи, изгладени от морето клони, свързани с лико, здрав удобен стол с облегалка, табуретка и масичка, и всеки, ако поиска, можеше да седне тук удобно, да си почине и да напише нещо в книгата за впечатления или само да се любува на фигурите.
- Добри неща, нали? – един от младите бургаски поети се бе приближил до мен, без да го усетя. Той спомена името на автора: - От Сарафово е. Сигурно го познаваш...
И тогава си спомних за злощастния ни риболов, за мъртвото вълнение, за човека с болното от астма момче, който ни бе помогнал и за странното му занимание край брега...
Знаех си, че има нещо друго!
В онези безполезни клони, в жалките клечки, които събираха там, е имало топлина, мъдрост и страст – друг, много по-силен огън, друга, вътрешна сила, но кой, по дяволите, да предположи!
Ние поседяхме малко в тези ръчно изработени „морски кресла”, всеки замислен за нещо свое.
Понякога малко парченце от дърво или кост, дошли от миналото, имат за хората тайнствена религиозна мощ, носят божия дух или са с лечебна сила.
Ето парче от кръста, на който е бил прикован Христос, рогозката, в която уж после е било увито тялото му. Ето и кост от мощите на света Петка Търновска, стъкленица с кръвта на свети Дженаро...Те помагат на здравите, изправят на крака недъгавите и изцеляват безнадеждно болните.
Но кой ще ми каже, че това не е една голяма спекулация?
Произходът на такива реликви е съмнителен, а силата им – спорна. Тя е имагинерна, плод на вярата, а не нещо реално. В едни случаи само мит, а в други – безсрамна лъжа, която църквата, чрез своите добре отработени ритуали, упорито се стреми да представи като истина.
Но парченцто дърво, намерено от вас на пясъка, е истинско.
Колко ли време то се е носило по вълните? Докато накрая една от тях, последната, не го положи, кротко или с ярост, в краката ви.
Този „дар от морето” е случаен. Но колко много ни се иска да не е. Да бъде „божи дар”, предназначен специално за нас! Нека, благодарни, да се наведем и да го вземем. То носи върху себе си белези от безкрайните водни стихии, напоено с аромата на водорасли, пропито от сол, дълбоко в порестите му влакна са проникнали и са се утаили и фини песъчинки от морското дъно. А нима кристалните структури на солта и пясъка не са запечатали трайно и завинаги, неведими за нас, някакви силови линии, енергии и полета?
Парченцето дърво е станало част от морето, но също така е вярно, че то е и негово отражение и негово подобие. И докосвайки го с пръсти, където и да сме, ние всъщност докосваме морето.
Аз не вярвам, че една икона с някакъв измислен образ на Исус има нещо общо с бога.
Но знам, че във всяка от тези дървени фигурки се съдържа цялото море. И в труден миг, аз ще се обърна към него, защото то ще ме спаси.
Ще отмине зимата, а напролет ще сме пак долу, край залива, с лодката и мрежите, заети с обичайното си занимание – риболова.
Брегът ще си е пак същия, но ние вече ще се взираме по-внимателно в него. И кой знае още колко много красота има там, която не можем да видим!