автор: the_princess

Казват, че тя е малката смърт...
... Аз живея в тази малка смърт, очаквайки с нетърпение да се преродя, а през това време всеки ден до втръсване си повтарям, че не трябва да плача за това, което съм изгубила, а трябва да се усмихвам заради това, което съм имала. :) Две или три клишета, но пък някои клишета са красиви...
Днес в нета изчетох всички статии, посветени на раздялата като явление. Даже най-хубавите сложих в Bookmarks, за да си ги препрочитам... Мисля, че е назрял моментът и да гледам отново "Тетрадката"... :)
Тази моя раздяла е поредната, но и последната (така мисля). Може би е и малко позакъсняла... Тя е малко странна, защото все още не е физическа. Не е и емоционална. Изобщо не е свързана със загуба или дори избледняване на чувства. Затова явно и е толкова болезнена... А в нейната болка, някъде там, се крие надеждата. Надеждата, че това не е краят... Мазохизъм донякъде май...
Дали някой някога е измислил т.нар. голяма любов просто ей-така?... Дали и тя не е едно красиво клише? Може би. Все едно.
На мен ми харесва следната представа за любовта (тя принадлежи на дете): "Когато обичаш някого, клепачите ти подскачат нагоре-надолу и очите ти излъчват звездички." Хубаво, нали? :)