автор: Iszaard

Една позабравена тема. Скътана в периферията на очите. Там, където лекичко боде, но не достатъчно за да предизвика реакция.
Когато преди известен брой години, на границата между детството и ранната младост, чаках на онези носещи доста горчивина безкрайни опашки за хляб и зимата стържеше в гърлата, та чак думи не излизаха от тях, само тихи псувни, си мислех за красивото небе, което тогава доста страшно висеше над главите ни. И в онези мрачни дни то бе изпъстрено с шарки като в чергите на нашите баби и прабаби, които са държали много на традицията и рядко са изменяли на вече познатите ясни правила. Червеното, синьото, жълтото – цветове прекрасни и значещи много за сърцата ни – усмивки на дъгата, и в онази зима се бяха простряли в безкрайното небе някак напук на онова, що ставаше отдолу.
Черно-сивите хора с посинели, погнусени от тъга и безпомощност устни нервно потропваха пред една от многото, някога добре познати на всички ни хлебарници в съвсем обикновен, дори не краен квартал. Възрастни вече лели и чичовци, млади майки и бащи, деца от 5-6 до 15-16-годишни, всякакви люде имаше на тази опашка, а помежду им- много студ. И този леден полъх, който тогава навярно сме мислели, че ще отмине с идването на пролетта, още виси над челата ни, слязъл е и по-долу – там, където някога са били сърцата и бавно, тихо и неотменно стои и тихо припява за горест, завист и безлична злоба. Не такава, насочена към някого заради нещо, а злоба по предопределение сякаш, като че ли нова традиция, вече по-силна и по-добре запомнена от шарените черги на миналото, твърде цветни за нашите души.
Но това разбрах отпосле! А тогава просто гледах. И гледах повече в себе си и над себе си, отколкото в лицата на хората. Те бяха просто сенки за мен, исках да е така и така беше. Душата ми летеше сякаш над тях и тихо, пламенно и себеотдайно се докосваше до небето. Шумяха голите клони на дърветата. Красиви бяха и малките светли отблясъци по ръбовете на сградите, красив бе и мирисът на зима, защото носеше още отпечатъка на детството. Вървях и гледах, но не в краката си. И не грешах. Сипеха се дребни снежинки и красяха косите ми. И думите – ромон на далечно поточе, достигаха до мисълта и се разливаха в нея. Студено беше, но имаше светлина.
И когато премръзнала се добрах до входната врата съм припаднала. Помня как майка ми уплашена удряше бузите ми с отворена ръка. Силно или слабо не зная, но достатъчно твърдо и категорично. Тя искаше да ме върне в този свят. Дали бе права?! Все още не зная. В онези мигове на съмнение вървях по тесните хребети на синя планина, и цветовете на небето ме викаха при себе си. И нямаше страх, ни капчица тъмнина в тази пъстрота и нежност на ефирния безкрай....
Високи сини планини! Дали заради онзи ден или заради някой друг, но тези думи вече значат нещо и за мен. И те не са просто думи, а спомен за нещо прекрасно. По-натрапчиво от калните стъпки по улиците, по-голямо от безмерния страх от глада, по-нежно и от майчина прегръдка. Може би моето място под слънцето.