автор: Still_Water

Светът, в който аз живях, беше някак различен. Обсебваше те с бурна радост и те заливаше с топъл дъжд, както когато в късна пролет дребни капки падат по тялото ти, полепват по кожата и проникват вътре, а топлината на тяхната водна вселена се превръща в твоя собствена и ти сам ставаш на капка и разпръскваш светлина.
Поляните са зелени, а тревата хруска под краката ти, екзалтирана в осъществяването на своята извечна цел - да погине под босите ти стъпала, дори понеже е живяла с доблест. Дърветата се кланят и обсипват твоята глава с галещи цветчета във всички парчета на дъгата и нежно галят твоя слух, меко шепнат в ушните ти миди и ти сам ставаш на цвят и разпръскваш светлина.
Момчето те поглежда и се смее, очите му блестят със страст. Косата му поддава на сладкия натиск на вятъра и нейните различни оттенъци те обгръщат любовно, затварят те в мехур от слънце и те понасят над полята, над облаците и тревите, над зелените корони, където няма капки, а ти целият се превръщаш на любов и разпръскваш, обсипваш, потапяш, заливаш, преобразяваш...
Такъв беше светът, от който идвам.
Сега е малко по-различно. Сега сърцето е затлачено. Тлака.
Денят преди вчера отидох на битака. Мога да го нарека и пазар, но думата не ми харесва. Там видях една много красива роза. Червена роза. Гледах я дълго. Знаете ли, аз обичам рози. Тази раздвижи нещо в мен. Дълбоко вътре пластове на черна мас се разместиха и.... нищо не излезе. Може пък само да се трепнали. Посегнах към розата. Решена бях да я купя. В лявата си ръчичка трескаво държах монетите, развълнувано гадаейки дали ще стигнат. Розата умря в моята прегръдка. Счупи се на части и четири-пет листенца отлятаха с вятъра в смога на градската вечер. Аз я убих, задуших я само с мисълта си.
Продавачът ми прости. Погледна ме с дебелашка жалост, но ми прости. Дори не платих за индулгенцията.
Изсипах паричките в безбрежната картонена кутия на един човек на стълбите пред метрото и мускулите на лявата ми ръка се отпуснаха облекчено. Мисля, че беше просяк.
Тази нощ беше особено тежка. Не знам кога, не знам как стана, но сърцето ме стегна. Тресях се цялата на части. Почна от пръстите на стъпалата и прескочи на ръката, вляво. Когато стигна до сърцето, мислех, че всичко ще свърши ей сега, че светът, от който идвам, ще изчезне. Глождеше ме, дъвчеше и се оригваше, а лигите му течаха по раменете ми и по гърдите. Щеше да го чопли, да го отхапва клетчица по клетка, да го дъвче дълго и педантично. Сърцето - моето Единствено сърце, кърваво и сочно, тупкащо и топло, аристократично и червено блюдо. Не знам как, но оцелях. Най-вече не знам защо.
Днес всичко трябва да е наред. Клен обеща да дойде и да ми донесе бира. Когато той е тук, всичко е спокойно. Никой не иска да присвои сърцето ми. Ще седнем и ще пийнем, ще говорим, като старите познайници, каквито сме. В един момент Клен ще ме целуне по челото, ще ме хване под брадичката и ще ме погледне в очите. После ще свърши, както всеки един друг път. Поне една поредна нощ няма да мисля за нищо. Особено за черното чудовище под пластовете гнила мас, което във всяка една тъмносиня минута с жълти точки и голям лунен кръг иска да ме изяде цялата ведно със сърчицето ми и всичките ми сладки желания и водни спомени. Гали ме, Клен, гали ме и ме целувай, а после си тръгни с издутия тумбак от бира и отиди право в тоалетната и се изпразни, изпари се, изчезни!
Мисля, че Клен е единственият човек, който някога е прониквал в мен. Независимо дали съм го искала. Добре ми е с него. Познава ме, както никой друг. Без да казвам, че съм го искала.
Вече става късно. Клен го няма още. Небето потъмнява. Виждат се първите индигови оцветявания, а звездите заискряват като диаманти, режещи по стъклото на тънката ми душа. Ако душата е там, където е сърцето, тази нощ ще умра.
Клен, глупаче! Защо ме послуша? Трябваше да знам, че ще ме послушаш. Сега си потънал дълбоко в отпадъците на хората, изчензал си с мръсната вода от собственото си облекчение в канализацията. А какво ще правя аз?
Спомням си, един ден ми каза, че не те е страх от мислите ми. Аз притреперах. Тресеше ме. Ти не подозираш, Клен, колко са опасни мислите ми. Те усмъртяват, но бавно и страшно. Не знаеше тогава, за какво говориш, а сега вече не ти и пука. Загинал си, а на труповете не им пука, нищо не ги грее, а и не може да ги сгрее. Само че, Клен, аз не съм труп, рано ми е още за подземен живот и ме боли, боли ме ужасяващо, когато лошото нещо почне да ме гняти, да си хапва от сърчицето ми с нож и вилица, сякаш съм на плосък порцелан в някой ресторант, а хората се забавляват ли и припяват.
Толкова е късно вече. Птичките зачуруликват и в далечината слънцето показва върха на темето си. Първите офисни къртици се качват в колите си и се насочват към всевечните си обитания.
Пак оцелях.//