автор: neni6tonikoi

Днес проведох разговор с една жена която продава тялото си за пари. Ние я наричаме с грозната дума “ проститутка”. Чудех се какво точно продава тя – тялото си и ли част от себе си.

Тя ми каза, че не харесва работата си, но е свикнала с нея. Странно кога. човек свиква със сивотата. Каза ми, че живее с един мъж, но той се друса и тя смята да го остави, но все още не го прави. Той и е нещо като сводник, но я ревнува от клиентите и. Не желае тя да прави секс с тях. Това го ядосва, но не се ядосва, когато харчи парите й, тези пари които тя изкарва като прави “свирки” на клиентите си, с тези устни, с които целува него и му казва “Обичам те”, защото тя го обича. Трудно ми е да разбера що за любов е това, какъв е този мъж, който ще обича жена си, но ще я предоставя на други мъже за пари. Аз не съм наивна, твърде добре зная, че светът се върти покрай парите и секса. Наивно и глупаво е да смятам, че хората не се продават. Всеки ден го виждам, виждам мъже и жени, които за да живеят в лукс, по техният стандарт продават телата и душите си. Аз не мога да им бъда съдник, това е техният избор. Сигурно когато се появи някой, който може да плати достатъчно за мен и аз ще се продам. Ще се продам, за една илюзия, че има любов. Може би ще е по- добре да се продам за нещо по материално, но уви аз съм глупава романтичка. Защо ли пиша тези глупости. Истината е, че вярвам, че има и хора, които се интересуват от това глупаво нещо “любов”. Това е цената, за която ще се продам. Това е жестока цена, защото разменната монета е много нетрайна. Това не е нещо, което мога да взема с мен, след като установя, че сделката е неизгодна. В тази сделка ти залагаш душата си и когато развалим сделката си тръгваш, като губиш част от залога си, а именно душата си. Лошото на любовта е, че човек се пристрастява към нея. Той се нуждае от нея във все по- големи дози. Тя става твой навик и когато източникът ти на любов, се изчерпа, ти по навик продължаваш да търсиш още и още там, като наркоман обираш последните кристалчета дрога. Сценарият при мен е следния. Харесвам някой мъж и ако той ми обърне малко повече внимание, започвам да виждам там това, което го няма, а именно любов. Стоя при този човек или по – точно се връщам при него, когато ми подсвирне, защото всеки път се надявам, че ще ми даде от моята дрога – любовта. Той разбира се ми подхвърля някакво кристалче от дрогата и аз съм безмерна щастлива, до следващия път. Връщам се, защото мисля, че този път той ще види какво съкровище съм. Връщам се защото съм самотна, а самотата е тежко бреме с което трудно се живее. Макар, че с времето ти започваш да я обичаш, тя те обгръща , тя те топли и ти дава утеха, тя те убива, но бавно. Май прекалих с глупостите. Това което описах е един сив свят, а моят не е такъв. Аз виждам света цветно , в него има синьо, зелено, жълто, огнено, мораво, оранжево, бяло, черно, кафяво и още хиляди цветове. В него има страсти и копнежи, мечти и заблуди, провали и успехи. В него има много любов. Тя отказва да си отиде от там. Прилича на спящ вулкан, който всеки момент ще избухне, на река която тече спокойно , но ей там след малко пада от висок водопад. Дори сега виждам две ръце, което чакат да ме прегърнат, чувам онзи бавен и спокоен ритъм ”туп – туп”. Любовта е риск, шансът да спечелиш е много малък, а да загубиш огромен. Всеки решава за себе си готов ли е да рискува. Печалбата си заслужава, макар, че е спорно.