Събудих се с усещането за празнота. Странно, снощи това чувство го нямаше, когато си легнах. Какво се е променило за тези няколко часа сън. Замислих се.
Сънувах цветно, беше хубаво. Сънувах ръце, които ме галеха нежно, сънувах устни, които едва ме докосваха. Сънувах, нечие тяло сгушено до моето. Сънувах теб, сигурна съм, макар, че не видях лицето ти. Не бих те познала, ако те срещна. Ти идваш само нощем и само когато сънувам, когато сънувам цветно, а това се случва все по – рядко. Напоследък всичко е в черно и бяло, преливащо към сиво. Цветовете бавно избледняват и се стопяват, а толкова много искам да ги задържа. Само там в съня ми всичко е цветно и ти си там. Няколко мига щастие. После, после нещата придобиват отново своя сивкав оттенък. Аз отново ставам и тръгвам по пътя си. От мен се очаква да съм силна, за да успея да се преборя с този жесток свят. Но истината е, че аз съм слаба, но никой освен мен не го знае. Ако ме срещнете не бихте повярвали колко слаба съм. Колко много усилия ми струва да държа главата си високо вдигната и гърба изправен. Колко жестока е болката от всяка крачка по пътя . Само там в моя цветен сън има едно рамо, на което да се облегна. Само там твоите ръце ме вдигат и ме завъртат в кръг, само там ти ме прегръщаш, само там съм самата себе си. Аз съм онази, която трябва да утешава, онази която трябва да подкрепя, онази която винаги е до теб докато тръгнеш по пътя си. А аз оставам да чакам следващия, на когото да бъда опора, но кой е моята опора. Нуждая се от нещо и знам от какво, но не го получавам. Плача, но никой не вижда сълзите ми, само там в съня ти изпиваш с устни тези сълзи. Искам, толкова искам да те прегърна под лъчите на яркото слънце. Вече не искам да съм силна жена, искам да съм обичана жена. Искам да се смея с теб, искам да плача с теб, искам да заспивам с теб, искам да се събуждам с теб , искам, но не може да стане. Сънят е приключил, време е да стана и отново да бъда силната жена, но всеки ден празнотата в мен расте и знам, е някой ден ще ме погълне.