автор: alkaltchev

Видях го още като влезе. По-скоро го усетих, защото има хора, чие
то присъствие се усеща веднага и аз се обърнах. През мъглата от дим видях
човек, на който сборът от теглото на дрехите, навлечени от него бе по-голям,
или поне равен на собственото му.

Един дълъг мръсно-виолетов шал почти разделяше наполовина купчината дрехи от която се показваше най-интересното лице,което бях виждал. Две ослепително черни въгленчета светеха от несъразмерен череп,покрит със
сплъстено сиво-бяло кече, опитващо се да скрие едно широко и умно чело.
Устата му приличаха на полумесец, чийто краища подигравателно сочеха
слепоочията му.
- Гледай! Виж-човекът, който се смее - сритах приятелят си отсреща
и пак се загледах в асоциацията от романа на великият французин.
- Ааа, това ли? Това е Съмбил, г-н Съмбил. Не го познаваш, щото за
пръв път влизаш тук. Това е талисманът. Това е човекът, който е бил всич-
ко. Седнеш ли с него, веднага ще чуеш – аз съм бил това , аз съм бил онова
и вярвай ми, прав е. Това,нещо е работило всичко. И понеже винаги започва с – аз съм бил,така и му казваме. Господин Съмбил.
- Но защо – това? Той е човек. Като мен и като теб-троснах се аз.
- Ей сега, ще видиш защо - рече приятелят и отиде при човекът, кого
то нарече с местоимението, което мразех.
Размениха няколко думи и седнаха на масата до тях. Оня бръкна в гар
дероба, който бе навлякъл, извади нещо и двамата се наведоха над него.
Погледна ме само два или три пъти и за три минутки останах забравен.
Когато приятелят ми се върна, ми подаде картонче колкото плик за пи
смо. На картона бяха дръпнати само няколко линии и поставени две точки, но това определено бях аз. А съм архитект – разбирах от рисуване...
- Това е..., това е... - запелтечих нечленоразделно.
- Това е талантът, мой човек! Това е!!! За петарка има да черпиш.
Когато се обърнах да благодаря, масата беше празна...